Целта на това изследване е да покаже, че определянето на културата sub specie ludi е повече от едно просто реторично сравнение. Самата идея не е никак нова. Тя се появява още в началото на седемнадесети век. Великият световен театър е бил в своя възход. В произведенията на великите драматурзи, като Шекспир, Калдерон и Расин, драмата господства над поезията на века. Всеки поет сравнява света с театър, в който всеки играе своя роля. Тук именно личи игровият характер на културния живот. При по-внимателно разглеждане на разпространеното сравнение между живота и театралната сцена ще забележим силно изявена моралистична тенденция. Това е вариация на старата тема за суетата и нищожността на земното съществуване. Тук не можем да намерим признание или поне израз на фактическото преплитане на играта и културата. Нашата задача е да посочим, че истинската, чистата игра е основа и фактор на културата.
В нашето съзнание понятията за игра и сериозност са противоположни. Това противопоставяне засега остава също толкова не доизяснено, както и самото понятие игра. При по-внимателно разглеждане ще видим, че това противопоставяне не е нито окончателно, нито изчерпателно. Ние можем да твърдим, че играта е несериозност. Но това изказване не говори нищо за положителните качества на играта и не е обосновано. Ако заместим израза „играта е несериозност“ с „играта е несериозна“, стигаме до противоречие, понеже играта може да бъде — и често пъти е — много сериозна. Освен това в живота съществуват много категории, които спадат към несериозността, но нямат нищо общо с играта. Смехът е в известно отношение противоположен на сериозността, но по никакъв начин не е директно свързан с играта. Децата, футболистите, шахматистите играят много сериозно, без каквато и да е склонност към смях. Интересно е, че самото физиологическо действие смях е присъщо само на човека, докато съдържателната функция на играта е обща както за хората, така и за животните. Аристотеловият animal ridens характеризира различието между човека и животните в по-голяма степен от хомо сапиенс. Казаното дотук за смеха се отнася и за комичното. Комичното също спада към несериозността, има връзка със смеха, понеже поражда смях. Но връзката на комичното с играта е от второстепенно значение. Играта сама по себе си не е комична нито за играчите, нито за зрителите. Малките деца и животни са понякога комични в игрите си, но когато две възрастни кучета се преследват, комичността изчезва или почти изчезва. Когато наричаме театралния фарс и комедията комични, ние нямаме предвид игровото действие, а смисловото съдържание. Мимиката на клоуна е комична и предизвиква смях, но тя трудно може да се нарече игра. Комичното е в тясна връзка с глупостта. Играта за разлика от него не е глупава. Тя стои извън полярната двойка мъдрост — глупост. Понятието глупост съществува, за да се изрази чрез него голямата разлика в състоянията на духа. През късното средновековие френските думи folie и sens покриваха нашето разграничаване на понятията игра и сериозност.
Всички тези слабо свързани в една група понятия; към които принадлежат играта, смехът, настроението, шегата, комичното, глупостта, са еднакво несъкратими и не могат да бъдат сведени до някакви по-конкретни понятия. Тяхното ratio е залегнало дълбоко в нашата духовна същност.
При всеки опит да разграничим играта от други, близки на нея форми на живот тя показва своята дълбока самостоятелност. Ние можем да продължим изключването на играта от сферата на противоположните двойки категории. Ако приемем, че играта не се подчинява на разделението мъдрост — глупост, то същото ще се отнася и за двойката истина — неистина. Независимо от това, че играта в повечето случаи е умствена дейност, тя няма морална функция, нито добродетел, нито грях.