Ако играта не е директно свързана с категориите истина и добро, тогава дали тя не би могла да бъде свързана с областта на естетиката? По този въпрос нашето мнение се колебае. Свойството да бъде красива не е присъщо на играта от само себе си, но тя съдържа много от различните елементи на красотата. С по-примитивните форми на играта още от древни времена се свързват радост и очарование. Красотата в движението на човешкото тяло намира своя най-ярък израз в играта. В по-развитите форми на играта се вплитат ритъмът и хармонията — най-благородните човешки дарби според представите на естетиката. Връзката между играта и красотата е здрава и многообразна.
Следователно естествено е заключението, че играта е функция на живите същества, която не се поддава изцяло нито на биологическо, нито на логическо или естетическо детерминиране. Забележително е, че понятието игра заема особено, независимо място сред останалите понятия, изразяващи структурата на духовния и обществения живот. Ние ще се ограничим с описание на основните характерни черти на играта. Нашата задача е по-проста, понеже предметът на нашите разглеждания — връзката между играта и културата — ни позволява да не засягаме всички съществуващи форми на играта. Ние ще се занимаем предимно с игри от социален характер. Да ги наречем по-висши форми на игра. Те по-лесно се описват от първичните игри на бебетата и младите животни, понеже формата им е по-развита и диференцирана, характерните им черти са по-многообразни и по-видими. При определянето на същността на примитивната игра почти веднага опираме до това „несъкратимо“ свойство на игровото, което смятахме, че не се поддава на анализ. Тепърва ни предстои да говорим за състезание и конкурс, за представление и изпълнение, за танци и музика, за маскарад и турнир. Между белезите, които ще изброим, някои се отнасят до играта изобщо, а други важат изключително за социалната игра.
Играта е преди всичко едно свободно действие. Играта по нареждане не е игра. В най-добрия случай това може да бъде един вариант на задължителна игра. Именно поради този свой свободен характер играта преминава границите на естествените процеси. Играта се присъединява към тях, допълва ги и ги украсява. Понятието свобода естествено тук трябва да се разбира в най-широк смисъл, без да се взема под внимание проблемът за детерминизма. Би могло да се каже, че тази свобода не съществува при младите животни и децата; те играят, понеже се подчиняват на инстинкта, тъй като играта служи за развитие на техните физически и селективни възможности. Но с въвеждането на термина инстинкт ние се крием зад едно X, а приемайки предполагаемата полза от играта, ние изпадаме в petitio principii. Детето и животното играят, понеже това им доставя удоволствие и в това се състои тяхната свобода.
Както и да е, за съзнателния възрастен човек играта е дейност, която спокойно може и да не извършва. Играта е излишна. Тя е необходима дотолкова, доколкото е желана. Играта може да бъде отложена или отменена по всяко време. Тя не е наложена от физическа необходимост или морално задължение. Играта не е дадена задача. Тя се извършва през „свободното време“. Но когато играта става функция на културата, тогава понятията задължение, задача и дълг се свързват с нея.
Това беше първата основна характеристика на играта: тя е свободна, тя е свобода. Втората характеристика е непосредствено свързана с първата. Играта не е „обикновеният“ или „действителен“ живот. Тя е едно излизане от него с временно действие и собствена цел. Даже малкото дете ясно съзнава, че действа „наужким“, че играе „просто така“. Колко сложно е това съзнание в детската душа, илюстрира следният случай, който сподели неотдавна с мен един баща. Той намира четиригодишния си син да играе на „влакче“, наредил няколко стола в редица и седнал на първия. Той закача детето, но то му казва: „Татко, недей да целуваш локомотива, иначе вагоните ще си помислят, че влакът не е истински.“ В това има съзнание за непълноценността на играта, на „шегата“ спрямо сериозното, което приемаме за първично. Но ще отбележим, че това съзнание за „само игра“ абсолютно не изключва извършването на игровите действия напълно сериозно, даже с всеотдайност, което преминава във възторг и временно премахва напълно това определение „само игра“. Всяка игра може по всяко време да завладее играча изцяло. Противопоставянето игра — сериозност при всички случаи остава. Непълноценността на играта граничи с пълноценността на сериозността. Играта се превръща в сериозност, а сериозността в игра. Играта може да се издигне до висотата на прекрасното и святото по-често от сериозността. Тези сложни въпроси ще бъдат разгледани, след като анализираме по-отблизо отношението на играта спрямо свещените обреди.