Засега ще се заемем с описанието на формалните характерни черти, които са присъщи на дейността игра. Всички изследователи изтъкват безкористния характер на играта. Тъй като тя е нещо различно от „обикновения живот“, играта стои извън процеса на непосредственото задоволяване на нужди и влечения. Тя прекъсва този процес. Тя се провира между него и като временно действие, което протича в самата игра и се изпълнява „покрай“ задоволяването, което е заложено в самото изпълнение на играта. Така изглежда играта в нашите очи: едно интермецо в ежедневния живот, една почивка. И все пак благодарение на тази нейна регламентираност и цикличност играта става съпровод, допълнение, изобщо част от живота. Тя украсява и изпълва живота и като такава е необходима. Тя е необходима на индивида като биологична функция. Тя е необходима на обществото поради нейния смисъл, поради нейното значение, като начин на изразяване, поради умствените и социалните връзки, които тя създава, накратко — като функция на културата. Играта е израз на обществените идеали. Тя се намира на по-високо ниво от това на чисто биологическите процеси хранене, съвкупление, защита. Това твърдение, изглежда, противоречи на факта, че в света на животните игрите, свързани с брачния период, заемат важно място. Но дали ще е абсурдно, ако отредим на пеенето, танците, перченето на птиците, както е при човешката игра, място извън чисто биологическото? Във всички случаи човешката игра във всичките си форми, в които тя има някакво значение или празнува нещо, принадлежи към сферата на празненствата и култа, към сферата на свещеното.
Ако приемем факта, че играта е необходима, че тя служи на културата, че самата се превръща в култура, не е ли погрешно да я смятаме за безкористна? — не, понеже самите цели, на които тя служи, лежат извън сферата на непосредствения материален интерес или задоволяването на индивидуалните потребности. Като свещено действие играта може да служи за благото на групата, но по различен начин и с други средства от прякото задоволяване на жизнените нужди.
Играта се отличава от обикновения живот по място и времетраене. Третият белег на играта е нейната затвореност, ограниченост. „Изиграването“ й е ограничено по място и време. Нейният смисъл и протичане се съдържат в самата нея.
Сега ще разгледаме друг положителен белег на играта. Играта започва и завършва в определен момент. Тя се „изиграва“. Докато се играе, играта има динамика, непрекъсната смяна, ред, завръзка и развръзка. С това ограничение във времето е свързано непосредствено едно друго забележително качество. Играта веднага се определя като форма на културата. След като една игра е изиграна, тя остава в паметта като едно духовно творение или ценност, тя се предава от поколение на поколение и може да се повтори веднага или след дълго време. Примери за такива игри са детските игри, таблата, надбягването. Тази повторимост на играта е едно от най-съществените й свойства. Тази повторимост се отнася не само до играта като цяло, но и за отделните елементи на играта. В почти всички високоразвити видове игри елементите на повторение, припев, смяна в даден ред са обичайно явление.
Още по-очебийна от ограничеността във времето е ограничеността на игровото пространство. Всяка игра се провежда в рамките на определено място на действие, което може да е веществено или въображаемо, нарочно или „подразбиращо се от само себе си“, но е обозначено предварително. По този начин играта формално не се различава от свещените ритуали, понеже формата на тези ритуали прилича на тази на играта, а мястото на тяхното извършване спазва принципите на мястото за игра. Арена, сцена, филмов екран, съдебна зала, игрална маса, омагьосан кръг, храм — всички те са място на игрово действие. Примерно свещената земя представлява изключителна, заградена, свята територия, за която са валидни специални вътрешни правила. Това са временни светове вътре в реалния, предназначени за изпълнение на специални действия.
На мястото, където се развива действието на играта, цари собствен, абсолютен ред. Така стигаме до нова, положителна черта на играта: играта създава ред, тя е ред. Тя създава в този несъвършен свят и хаотичен живот ограничено съвършенство. Редът, наложен от играта, е абсолютен. Минимално отклонение от реда на играта я разваля, лишава я от нейния характер, обезценява я. В тази вътрешна неотделимост на понятието ред се намира безспорно причината за факта, споменат по-горе, че играта спада в голяма степен към областта на естетиката. Както вече казахме, играта има склонност да е красива. Това естетическо качество вероятно е еквивалентно на желанието за създаване на подредени форми, каквито намираме във всеки вид игра. Термините, с които можем да обозначим елементите на играта, са взети в повечето случаи от областта на естетиката. Това са термини, с които изразяваме ефекта от красотата: напрежение, равновесие, баланс, смяна в определен ред, контраст, вариация, завръзка и развръзка, решение. Играта свързва и освобождава. Тя грабва и омагьосва. Тя е пълна с ритъм и хармония — двете най-благородни качества, които човек усеща и сам изразява.