Би било грубо сега изведнъж да обявим всички групировки, познати в етнографията, като братства, възрастови общности, мъжки съюзи за игрови общности. Но тук е мястото да изтъкнем трудностите, които се срещат при опити за разграничаване на трайните обществени връзки от игровите и за запазване на тяхната чистота. Това е особено вярно при древните култури, където тези обществени връзки преследват фундаментални, тържествени, даже свещени цели.
Особеното и изключителното на играта намират най-ярки изяви в тайнствеността, с която тя винаги се забулва. Малките деца засилват очарованието на играта си, като правят от нея „тайна“: това си е наше, а не за останалите. Какво правят те извън играта, за момента не ни интересува. В кръга на играта законите и условностите на обикновения живот са невалидни. Ние самите сме и действаме „различно“. Временното премахване на „обикновения свят“ се вижда ясно както при децата, така и при възрастните. Пример за това са култовите игри при примитивните народи. По време на празненствата, свързани с приемането на младежите в мъжкото съсловие, не само новоприетите са освободени от общоприетите ограничения и правила. В цялото племе се прекратяват всички стари вражди, отлагат се всички отмъщения. Временното преустановяване на обикновения обществен живот по време на големия свещен сезон на игрите се среща и във вече развити култури. Пример за това са обичаите, свързани със сатурналиите и карнавалите. Тази „сатурнална“ традиция, според която на младежите на племето се позволява много повече, е позната и в холандското минало въпреки неговите сурови нрави — по време на абсолвентските празненства студентите са се ползвали от някои негласни привилегии и полицията е гледала на техните „пакости“ много по-благосклонно, като на „студентски шеги“. В британските университети тази традиция формално продължава да съществува като „ragging“, което в речника е описано като „an extensive display of noisy disorderly conduct, carried on in defiance of authority and displine“ („сериозни прояви на шумно поведение и безредие в знак на непокорство към власт и дисциплина“ — б.пр.). Това свойство „различност“ на участниците в играта заедно с тайната, която витае над играта, са ясно изразени в маскирането по време на карнавали, балове и т.н. В маскирането „необикновеността“ на играта достига съвършенството. Маскираният и преобразен участник „играе“ друго същество. Той „е“ друго същество! Уплахата на детето, бурното развлечение, свещеният ритуал и мистичното въображение се сливат хаотично във всичко маскирано и „преобразено“.
Ако обобщим разсъжденията за формата на играта, можем да заключим, че играта е свободно действие, стоящо извън обикновения живот, то не е строго обмислено, но е осъзнато и може да завладее играча изцяло, без това да е свързано с пряк материален интерес или други облаги. Действие, което се извършва в рамките на предварително определено време и място, създавайки обществени връзки. Действие, покрито с тайна, което чрез преобразяване се изявява като различно от това в обикновения живот.
Понеже разглеждаме функцията на играта в по-висшите й форми, ние можем да отделим два по-съществени аспекта на проява на играта. Играта е борба за нещо или показване и представяне на нещо. Тези два начина на проява на играта могат да се обединят и да се получи „представление“ на борба за нещо или борба за най-добро представяне на нещо.
Според произхода си думата „представям“ значи подлагане на нечий поглед. Това може да бъде едно просто „показване“ на природни дарби пред зрители. Паунът и пуякът показват красотата на собствените си пера пред женските, като с това целят да събудят възхищение от необикновеното, изключителното, което те притежават. Танцовите стъпки на една птица са представление, излизане от обикновената действителност — една транспозиция на действителността в по-висша степен. Ние не знаем какво става в самото животно в такъв момент. При децата още от ранна възраст при този род представление важна роля играе въображението. Детето иска да представя нещо различно, по-красиво или по-възвишено, или по-страшно от това, което е в действителност. То става принц или баща, или зла вещица, или тигър. Високата степен на възторг, постигната от децата, ги приближава до измисления образ, с който те се отъждествяват, без изцяло да губят допир с реалната действителност. Детското представление е едно превъплъщение, една фантазия, едно изражение в образи.