Игровият елемент на римската държава най-силно се проявява в Panem et circenses, хляб и зрелища — израз на изискванията на народа спрямо държавата. Съвременното ухо е склонно да чува в тези думи само едно изискване на безработните за парична помощ и билет за кино, т.е. препитание и народни увеселения. Но лозунгът е означавал нещо повече. Римското общество не е могло да живее без игри. За него те са били основа на съществуването като хляб. Та нали те са били свещени игри и народът е имал свещено право на тях. Първоначалната функция на тези игри не се е състояла само от празнично честване на постигнатите обществени успехи, но също така и от подсилване и затвърждаване на щастието в бъдеще чрез свещенодействие. Игровият фактор е продължавал да съществува тук в древната си форма, дори и постепенно да е изгубил изцяло първоначалната си сила. В самия Рим императорското великодушие изпада в действителност до едно грандиозно раздаване на милостиня и създаване на развлечения за бедния градски пролетариат. Религиозното освещение, което никога не е липсвало изцяло на ludi, вероятно вече не е било изпитвано от тълпата. Обаче важното място, което е заемал амфитеатърът във всеки град, убедително говори за важността на играта като функция на римската култура. Боят с бикове като фундаментална черта на испанската култура продължава до днес римското явление ludi, макар днешната корида (corrida) да е била предшествана от форми, които са били по-отдалечени от гладиаторските игри.
Щедрото раздаване на подаръци за градското население не е било задача само на императора. През първите столетия на империята хиляди граждани — даже в най-отдалечените й краища — си съперничели помежду си в основаване и даряване на бани, театри, раздаване на храна, финансиране и организиране на игри, всичко това с непрекъснато нарастващи мащаби, записвано в книги с хвалебствени текстове. Какъв е бил духът, който е подтиквал към всичко това? Дали това е бил предшественик на християнството caritas? Не изглежда да е така: нито предметите на щедростта, нито начинът, по който се изразява тази щедрост, говорят за такъв смисъл. Може би тогава това е било public spirit в съвременния смисъл на израза? Безспорно античната разточителност е била по-близка до public spirit, отколкото до християнската благотворителност. Все пак не бихме ли се доближили повече до тази тенденция, ако говорим за духа на потлач? Да подаряваш за слава и чест, за да надминеш и победиш съседа — всичко това разкрива древния агонално-култов фон на римската цивилизация.
Накрая игровият елемент на римската култура се забелязва ясно и във формите на литературата и изкуството. Литературата се отличава с високопарна панегирика и празна реторика. Изобразителното изкуство изобилства с повърхностни декорации, прикриващи тежката структура, стенописи с нищожни жанрови сцени, изпадащи във вяла елегантност. Такива съществени черти ни показват, че последната фаза от римското антично величие е съдържала елементи на несериозност. Животът се е бил превърнал в една игра на култура, в която култовият фактор се запазва като форма, но свещеното съдържание се загубва. По-дълбоките духовни стремежи се оттеглят от тази повърхностна цивилизация и пускат нови корени в мистериите. И когато християнството изцяло лишава римската култура от нейната свещена основа, тя бързо увяхва.
Като забележително доказателство за устойчивостта на игровия фактор в римската античност ще отбележим интересната проява на основата ludi в хиподрумите на Византия. Макар и откъснат от култовата си основа, хиподрумът си остава един център на обществения живот. Народните страсти, които преди са били утолявани с кървави битки между хора и животни, сега е трябвало да се удовлетворяват с конни състезания. До голяма степен те са представлявали профанирани празнични увеселения, но независимо от това са били в състояние да привличат в своя кръг цялото обществено внимание. Циркът представлявал в буквалния смисъл арена не само на спортното бягане, но и на политическите борби и отчасти на религиозните разпри. Клубовете за конни надбягвания, наричани според четирите цвята, носени от водачите на колесниците, не уреждат само състезания, а са признати и за публични организации. Партиите се наричат demos, а водачите им demarchen. Ако някой пълководец празнува победа, то триумфът се провежда на хиподрума; там императорът излиза пред народа, там понякога заседава трибуналът. Тази смесица от празнично развлечение и обществен живот е нямало вече много общо с древното единство между игра и свещено действие, в което са се развивали формите на цивилизацията. Това е бил епилогът.