В относително по-съвременните периоди на европейската цивилизация перуката на XVII и XVIII в. е може би най-подходящият елемент за изтъкване на игровия импулс на културата. Недостатъчно задълбочените исторически познания са може би причина за появяването в холандски на термина „Епоха на перуките“ като обозначение на XVIII в., тъй като XVII в. е всъщност още по-характерен и забележителен в това отношение. Всеки исторически период е пълен с контрасти. Векът на Декарт, Пор-Роайл, Паскал и Спиноза, Рембранд и Милтън, на смелите мореплаватели, на отвъдморските преселения, на предприемчивата търговия, на развиващото се естествознание и моралистичната литература — същият този век създава перуката. През двадесетте години от къси коси се минава към дълги, а малко след средата на века се появява перуката. Всеки, който е искал да бъде смятан за джентълмен — било то аристократ, съдия, военен, свещеник или търговец, започва да носи перука като част от официалния си костюм; даже офицерите от флотата я слагат заедно с великолепната си униформа. През шестдесетте години перуката достига най-пищните си форми, тъй наречения издължен тип, който можем да определим като безподобно и смешно утриран стремеж към стил и красота. Но това не обяснява всичко. Като явление на културата перуката заслужава по-задълбочено разглеждане. Първоначално дълготрайната мода на перуките се дължи естествено на факта, че дългата коса е изисквала от природата повече, отколкото тя е предоставила на повечето мъже. Първите перуки с изобилието си от къдрици са една имитация на природата. Но когато носенето на перука става всеобща мода, тя бързо загубва всякакви претенции за имитация на истински коси и се превръща в елемент на модата. През XVII в. почти от самото начало на модата се появява стилизираната перука. Тя в най-буквалния смисъл на думата служи като рамка на лицето, подобно на рамката на една картина (последното приблизително по същото време навлиза в познатата ни днес употреба). Перуката вече не служи като имитация, а изолира, облагородява, извисява. С това перуката е най-бароковият елемент на барока. Измеренията на издължената перука са прекомерни, но като цяло тя запазва известна лекота, елегантност и даже нюанс на величественост, който напълно съответства на стила на младия Луи XIV. Така наистина — нека го признаем въпреки всички наши критерии за изкуство — се постига един красив ефект; издължената перука е приложно изкуство. Трябва впрочем да съзнаваме, че за нас, които съдим по портретите, останали до наше време, илюзията е по-голяма, отколкото за съвременниците, които са виждали перуката на живи модели. Картините ни дават една силно ретуширана представа и ние забравяме жалката страна — нечистоплътността. Носенето на перука е забележително не само с това, че такава, каквато е — неестествена, неудобна и нездравословна, тя е успяла да просъществува в продължение на век и половина, но и с това, че тя все повече се отдалечава от естествената коса и става все по-стилизирана. Всичко това не би могло да се обясни като обикновен каприз на модата. Тази стилизация се постига с три елемента: трайни къдрици, пудра и панделки. След края на XVII и началото на XVIII в. перуката се носи само с бяла пудра. И този ефект ни се поднася от портретите несъмнено в много по-ласкава светлина. Невъзможно е да определим какви културно-психологически причини са породили този обичай. След средата на XVIII в. перуката придобива равномерни втвърдени къдрици над ушите, високо сресан бретон и панделка, която се връзва отзад. Всякакви опити за подражание на природата са изоставени — перуката е станала орнамент.
Заслужава да отбележим още две неща. Жените носят перуки само при необходимост, но техните прически следват в общи линии мъжката мода — с пудрене и стилизиране, най-силно изявени към края на XVIII в. Второ, господството на перуката не е била абсолютно. Докато, от една страна, на сцената даже ролите на трагичните антични герои са се играели с перуките на деня, от друга страна, от началото на XVIII в. много хора, особено млади мъже и особено в Англия, са изобразени с естествена дълга коса. Това показва една тенденция към непринуденост и лекота, преднамерена небрежност, невинна естественост, която се противопоставя на натегнатата изкуственост, царяща по времето на Вато. Би било интересно и занимателно да проследим тази тенденция и в другите области на културата; бихме открили много връзки с играта, но това би ни отклонило твърде много.309 Основното, което искахме да покажем, е, че явлението на перуките като цяло трудно може да бъде класифицирано по друг начин освен като явна проява на игровия фактор в културата.