Френската революция сложи край на модата на перуките, без обаче да я изкорени изцяло. Тук ние само ще споменем този период, изиграл важна роля в историята на културата.
Ако признаем съществуването на ярък игрови елемент в барока, то това важи a fortiori и за следващия период — рококо. Именно тук този елемент процъфтява толкова пищно, че самото определение на стила рококо едва ли може да мине без прилагателното игрови. Още отдавна се отбелязва игровото качество като един от най-съществените признаци на този стил. Но дали самото понятие стил не съдържа в себе си признанието за определен игрови елемент? Дали при зараждането на един стил не присъства една игра на духа или на силата, създаваща форми? Стилът и играта съдържат еднакви елементи: ритъм, хармония, редуване и повторение, рефрен и каденца. Понятията стил и мода са по-близки едно до друго, отколкото това се признава от ортодоксалната естетика. В една мода стремежът към красота на едно реално общество е примесен със страсти и вълнения: кокетство, суетност, гордост, а в един стил стремежът към красота кристализира в най-чист вид. Като изключим японската култура, рядко стил и мода, а оттам и игра и изкуство са били толкова близки, както това е при рококото. Независимо дали разглеждаме саксонски порцелан или както никога дотогава изтънчените и трогващи пасторални идилии, вътрешното оформление на интериорите или А. Вато и Ланкре, наивния екзотизъм, играещ с възхитителни или сантиментални образи на турци, индианци или китайци, непрекъснато ни съпътства чувството за пълноценна игра. Корените на това игрово качество на културата в XVIII в. обаче са по-дълбоки. Политиката — кабинетната, интригантската и авантюристичната политика — никога не е била наистина просто игра. Всемогъщи министри или монарси с учтиви усмивки и възвишени слова подлагат на смъртно изпитание благополучието и мощта на своите държави без особени скрупули от икономическо и социално естество и без да срещат съпротивата на досадни инстанции с право на глас — все едно рискуват офицер или кон на шахматната дъска. За щастие последствията от техните недалновидни действия са все още ограничени от бавния ход на техните управленски лостове и слабото развитие на техническите средства. Подбудени от славолюбие и династична жажда за власт, често с бляскави илюзорни ореоли на бащи на народа те се впускат в ловки спекулации с още относително неопетнените страни на тяхната власт.
Всяка страница от историята на цивилизацията през XVIII в. е изпълнена с наивния дух на състезание и тайнственост. Това се изразява в създаваните тогава клубове, литературни дружества и художествени съюзи, страст към колекциониране на рядкости и природни чудатости, всевъзможни тайни дружества и провеждане на вечеринки и тайни събрания. Основа на всичко това е игровото отношение. Това не означава, че тези прояви са били безсмислени; напротив, именно игровото чувство и безусловната преданост на участниците ги прави изключително плодотворни за културата. Духът на противоречие, който цари в литературата и науката и забавлява и вълнува международния елит, който се чувства „съпричастен“, е също игрови по своята същност. Изтънчената публика, за която Фонтьонел написва своите Entretiens sur la pluralite des mondes, се разкъсва на лагери и партии относно всяка „тема на деня“. Литературният език е съставен от чисто игрови форми: бледи алегорични абстракции, празни моралистични фрази. Шедьовърът на игровото поетично остроумие Rape of the Lock на Поун е трябвало да бъде създаден именно през тази епоха.
Постепенно нашата съвременност започва отново да осъзнава високата стойност на изкуството от XVIII в. Деветнадесети век бе загубил чувство към тези игрови качества и не бе успял да осъзнае сериозността, която се криеше под повърхността. В елегантната обвивка и излишъка от орнаменти на стила рококо, при който основната идея е скрита подобно на главната мелодична линия в едно музикално произведение, обществото на XIX в. виждаше единствено неестественост и недостатъци. То не разбираше, че духът на XVIII в. съзнателно е търсил в тази игра с мотиви път назад към природата, но по един изискан начин. Това общество не забелязваше, че в многочислените архитектурни шедьоври, създадени от XVIII в. орнаментът съвсем не разваля строгите монументални форми и по този начин сградата запазва цялото благородно достойнство на хармоничните си пропорции. Малко са епохите, в които сериозното и игровото се намират в такова идеално равновесие, като при рококото. Малко са и периодите, постигнали такава висока съгласуваност между пластичния и музикалния израз, както през XVIII в.