Същественото игрово качество на музиката като цяло е доказвано неведнъж. То е най-чистата и най-висша проява на човешкото facultas ludendi. Няма да е прекалено смело, ако отдадем изключителните музикални постижения на XVIII в. на равновесието между игровото и чисто естетическото съдържание на тогавашната музика.
В този период благодарение на усъвършенстването и създаването на нови инструменти, навлизането на женски гласове в музикалните изпълнения и т.н. музиката от акустична гледна точка става все по-богата, изтънчена и звучна. Разпространението на инструменталната музика за сметка на вокалната доведе до отслабване на връзката между словото и музиката и обособяването на музиката като самостоятелно изкуство. Като естетически фактор нейната значимост се е утвърждавала по много начини. Животът на обществото придобива все по-светски характер, а това засилва значението на музиката като елемент на културата. Музицирането заради самата музика придобива все по-голяма популярност. Няма да разглеждаме въпроса, дали различията със съвременната музика, които ще посочим, са били в неин плюс или минус. Музикалните произведения все още са се създавали предимно за определени случаи, във връзка с литургии или светски празници. Да си припомним творчеството на Бах. Музикалното изкуство още далеч не се е ползвало с популярността, която ще придобие по-късно.
Ако противопоставим, както направихме по-горе, игровото и чисто естетическото съдържание на музиката, ще стигнем приблизително до следните заключения. Самите музикални форми са игрови форми. Музиката спазва и се подчинява доброволно на система от конвенционални правила, които определят нейните тоналност, размер, мелодия и хармония. (Това остава в сила и тогава, когато всички действащи до момента правила се променят.) Както знаем, тези музикални системи се менят в зависимост от епохата и страната. Няма единна акустична цел или форма, която да свързва музиката на Изтока с европейската музика или средновековната със съвременната музика. Всяка култура има собствени музикални вкусове и навсякъде слухът приема само акустичните форми, с които е бил възпитаван. Разнообразието на музиката ясно показва, че тя по своята същност е игра, т.е. една съвкупност от доброволно приети, но абсолютно задължителни правила, валидни само в определени граници, без утилитарна цел, но предизвикващи удоволствие, радост, разтоварване и въодушевление. Необходимостта от строго обучение, точната определеност на музикалните канони, претенциите на всеки вид музика да е единствен носител на прекрасното — всичко това са конкретни признаци на игровото качество на музиката. Именно това качество я прави много по-строга в правилата й от изобразителното изкуство. Нарушаването на някое правило разваля играта.
В древните епохи музиката се възприема като свещена сила, емоционална възбуда и като игра. Едва по-късно се налага още един начин на съзнателно ценене на музиката: като съдържателно осмисляне на живота, израз на жизненост, накратко — като изкуство в съвременния смисъл. Този последен начин на ценене на музиката е бил слабо осъзнат през XVIII в., тъй като тогава музикалната емоция се е тълкувала като непосредствено отражение на вика на природата.310 Ако разберем това, то ще ни стане много по-ясно споменатото равновесие между игровото и естетическото съдържание на музиката от XVIII в. Музиката на Бах и Моцарт още няма претенции за нищо повече от най-благородно прекарване на свободното време (диагоге според Аристотел) и най-изкусно от всички умения; именно небесната й невинност я издига до такова съвършенство.
Нямаме основание, макар и на пръв поглед това да изглежда така, да отричаме присъствието на игровото качество, което веднага бихме приели за периода рококо, и в следващите епохи. Повърхностно погледнато, в неокласицизма и в зараждащия се романтизъм сдържаната сериозност, тъгата и сълзите господстват до такава степен, че едва ли остава място за игрови елемент. Но като се вгледаме по-внимателно, откриваме обратното. Ако някога стилът и настроението на една епоха са родени в игра, то това е в европейската цивилизация след средата на XVIII в. Това важи еднакво както за неокласицизма, така и за вдъхновението на романтиците. При повторното си обръщане към античността европейският дух търси и намира в класическата цивилизация именно това, което подхожда най-добре на характера на собствената епоха. Помпей успява навремето да възроди една епоха, склонна към уравновесена и спокойна грация, като я обогатява и оплодотворява с нови мотиви, заимствани от една привлекателна античност. Класицизмът в английската архитектура и вътрешна архитектура, представен от Уеджууд, Флаксман, няколко поколения Адамс и други, е роден от игровия дух на XVIII в.