Теорията на Хьойзинха може да бъде разбрана по-добре не само във връзка с философската и естетическата традиция на XVIII и XIX век (Кант, Шилер, Ницше), но и с философското и естетическото настояще на XX век, защото и този век предлага нещо в теорията на homo ludens и на културата sub specie ludi — и то не само като жалък епигон на велики предшественици.
Освалд Шпенглер, който рязко разделя културата от цивилизацията и вижда в цивилизацията епоха, през която започва гибелта на културата, представя тази гибел като израждане в спорт и политика. Превръщането на културата в спорт, сиреч в някаква форма на игра, е сигурен признак на упадък, декаданс и е достатъчно основание за най-мрачни настроения и най-песимистични прогнози за бъдещето на културата, на човечеството и на света.
За разлика от Шпенглер Хосе Ортега-и-Гасет не мисли, че културата се изражда в спорт. Ортега търси разликата между спорта и играта, между „спортист“ и „съзерцател“ (или може би „медитатор“), защото истинската игра предполага и истински свободно съзерцание, лишено от страст и пристрастие. Но все пак Ортега изтъква на първо място приликата между спортиста и съзерцателя, защото и двамата търсят целта на своята дейност в самата нея, а не в каквито и да било утилитарни съображения. В своето знаменито програмно естетическо есе Дехуманизацията на изкуството, като има предвид модерното изкуство, Ортега пише: „Новият стил, напротив, изисква да бъде свързан по-отблизо с триумфа на спортовете и игрите. Те са от един и същи род и имат еднакъв произход.“ А след като културата и преди всичко изкуството са предназначени за съзерцание, те — културата и изкуството, са най-напред игрова дейност, сама по себе си доставяща наслада. Изкуството е насочено към истинския съзерцател, както и истинският съзерцател намира своя абсолютен предмет в изкуството. Общуването със съвършените форми на изкуството доставя истинска чиста наслада — истинска, защото е наслада за насладата, и чиста, защото е свободна от всякакви утилитарни примеси. И Ортега свързва активността, творческото начало в човека, с играта и вижда в играта висша форма на свобода, но за него това не е признак на упадък на културата и преход към цивилизация, а, напротив, радост от овладяването на света от свободния човек. Култът към играта у Ортега е толкова силен, че дори и такава могъща — най-могъщата — социална институция като държавата той извежда не просто от духа на спорта, а чрез някои косвени връзки от самия спорт. Произходът на държавата от спорта е заглавието на една от най-ефектните социологически статии на испанския философ.
Хьойзинха, макар и в общото русло на тези игрови теории, тъй или иначе свързващи културата с играта, се различава и от игровия песимизъм на Шпенглер, и от игровия оптимизъм на Ортега. Това личи особено в неговото отношение към спорта, ако все пак трябва да се приеме, че спортът е някаква форма на игра, че неговата публика на свой ред играе с играта, че спортът заема огромно място в модерния век, че отдавна е престанал да бъде само предмет на свободен избор на свободни, а е породил силни институции, символ на една институционализирана и масмедийна епоха, на които след това сам се е подчинил. За Хьойзинха спортът (който е игра) не е признак на упадък на културата (анти-Шпенглер), но спортът като игра нито е висша форма, нито е изобщо форма на истинската култура (анти-Ортега). „Постепенно спортът в съвременното общество се отдалечава от чисто игровата сфера и се превръща в елемент sui generis, който вече не е игра, но още не се е превърнал в напълно сериозна дейност. В съвременното общество спортът заема място извън действителния културен процес, който протича и се развива извън него.“ Според Хьойзинха днешният спорт е игра, профанирана до такава степен, в която в нея старият игров елемент е отмрял. Така, съзнателно или не, Хьойзинха разполага своята теория между лудитския песимизъм на Шпенглер и лудитския оптимизъм на Ортега, за да търси там някъде по средата истинското място на културата sub specie ludi и на човека като homo ludens. Но намира ли ги наистина?
2
Дефиницията, която Хьойзинха дава на играта, гласи: „Играта е действие, което протича в определено ограничено място, време и настроение. То се извършва в определен ред, спазващ дадени доброволно приети правила, извън сферата на материалната полезност или необходимост. Игровото настроение е настроение на възторг и изолираност независимо дали играта е свещена, или просто празнична, дали е игра свещена, или за забава. Действието се съпровожда от чувства на възвишеност и напрежение и предизвиква радост и отмора.“