Играта е действие или занимание, извършвано доброволно, тя е самоцелна и предизвиква наслада от съзнанието, че се извършва нещо различно от всекидневния живот. Играта е такава активност, която има като своя непосредствена цел насладата, самонаслаждаването, а оттук и неизменно съпътстващото всяка игра съзнание, че „това се прави просто така“. Може и да няма изкуство за изкуството, наука за науката, религия за религията, но при всички случаи играта е за играта, макар и към нея да могат да се прибавят извънигрови компоненти като печалба (хазарт), слава (победа в състезание, поставяне на нови рекорди и т.н.). Играта има своята цел — насладата — в самата себе си и това й дава предимство спрямо явления, чиито цели лежат извън тях и по отношение на които те самите са само средство, каквото е например трудът, който е само средство за припечелване и следователно за поддържане на съществуването. Играта не се върши по принуда, не преследва прагматични цели, нито е наложена от физическа необходимост или морално задължение. „Играта е преди всичко едно свободно действие.“ И когато се играе за удоволствие, както е например при младите животни или при децата, в това според Хьойзинха пак трябва да се търси тяхната свобода.
Играта е присъща и на животните — немислещите същества, следователно тя не може да има рационален характер или поне изцяло рационален характер. Но, от друга страна, след като лежи в извънматериалната сфера, тя може да бъде само от духовно естество. Така че според Хьойзинха играта е нерационално-духовна, духовно-нерационална, а това означава, че играта е форма на активност, значеща форма, което вече я разкрива откъм социалната й функция. Играта е не просто свободна активност, доставяща наслада, тя включва и движението от вещественото към мисловното, от действителното към въображаемото, при което винаги може да се открие и едно движение между шегата и сериозността. Така разширена, сферата на играта включва, поема в себе си най-малкото езика и митологията. Защото езикът е типичният пример на движението от вещественото към мисловното, а митологията — на движението от действителното към въображаемото. При това и в двете Хьойзинха открива и колебанието между шегата и сериозността, така присъщо на игровото действие.
Различните видове игра и нейните различни етапи съвсем не са равностойни и сами по себе си, и като фактор на културата. Играта на младите животни и на децата е много по-различна от по-висшите форми на игра, които са не само по-развити и по-диференцирани, но са и „предимно игри от социален характер“ и тъй или иначе боравят с определени образи и представи за действителността.
Социалният характер на висшата форма на играта не я поставя в обхвата на категориите истина и неистина, играта е ирелевантна спрямо познавателната сфера. Но онова, което поне донякъде я сближава с нея, е фантазията, способността да създава нови образи от образите и представите за действителността, с които тя си служи. Свободата на играта се изразява преди всичко в нейната фантазност. Всяка истинска игра предполага въображение и се осъществява с помощта на въображението, тоест върху същия градивен принцип, без който не е възможна нито една форма на културата. Защото не само митологията, религията и изкуството, но дори и науката се нуждаят от въображение за своето създаване и за своето функциониране. Въображението е не само свързващо звено между играта и културата, но и фактор, който обуславя интегрирането на играта в културата.
Но фантазността на играта не й пречи да създава ред, организация в определеното пространство и за определеното време, в които тя протича. Така илюзорният свят на играта внася съгласуваност и хармония в хаоса на света, а това вече я приближава до културата, която в първичното й значение означава точно това — обработвам, преобразувам, „култивирам“.
Социалният характер на висшата форма на играта не означава също така, че тя има морална функция — въпреки нейното духовно естество тя не може да се отнесе нито към доброто, нито към злото. Но независимостта на играта от морала не я прави сама по себе си неморална. Напротив, в дилемата игра — сериозност според Хьойзинха моралът е този, който определя избора и диктува решението. „Моралното съзнание е пробният камък, с който човек определя дали едно действие, желано от неговата воля, му е предписано като сериозно, или му е позволено като игра.“