Намираща се извън познавателната и моралната сфера, играта показва своята много по-голяма близост до естетическото. Но въпреки това според Хьойзинха игровото в никакъв случай не е синоним на естетическото. Ако се приеме, че естетическото е игрово, от това съвсем не следва, че всяко игрово е естетическо. Отношението между игровото и естетическото е отношение между цяло и част. Още Кант в Критика на способността за съждение сравнява изкуството с играта и твърди, че свободното изкуство може да успее само като игра, тоест „като занятие, което само по себе си е приятно“. Но Кант е съвсем далеч от мисълта да обявява всяка игра за естетическа. Според Хьойзинха играта прилича на красотата по това, че доставя радост и предизвиква очарование, ритъмът и хармонията са присъщи и на двете, така че „връзката между играта и красотата е здрава и многообразна“. Но нито тази връзка е „абсолютна“, нито пък приликата е „пълна“. Дори и в такова изкуство, каквото е например музиката, където е най-лесно игровото да се отъждестви с естетическото (известната теория на Ханслик за музикално-красивото като „движещи се звукови форми“). Хьойзинха предпочита да противопоставя „игровото и чисто естетическото съдържание“ и да търси в музиката преди всичко една игра според правила, нарушението на които разваля играта, сиреч музиката. А това според Хьойзинха показва, че именно игровото, а не естетическото, е изконно, извечно човешкото. И макар в пределите на художествената култура не само музиката и танцът, които са изцяло игрови, но и лириката, много художествени стилове, костюмите, перуките, модите да съдържат многобройни игрови компоненти, естетическият характер на играта по принцип не е доказан, тъй като тя запазва своя първичен и самостоятелен облик. Играта е по-древна от самата култура, тя е преди появата на културата, преди всеки култ и всякакви обреди, не играта произлиза от културата, а културата от играта — тъй мисли Хьойзинха.
Сама по себе си играта няма познавателен, морален, а дори и естетически характер. Но такава в същността си, когато към нея се присъединяват други социални формации, с нея вече се свързват и познавателни, и морални, и религиозни, и юридически, и естетически реалности. „Когато играта става функция на културата, тогава понятията задължение, задача и дълг се свързват с нея.“ Нейният безкористен характер според Хьойзинха се запазва, но към нея се прибавят други и далеч не безкористни мотиви и действия.
Но и преди да стане културообразуващ фактор, играта сама по себе си, иманентно, има характер на култура и дори статут на култура. С това, че насладата е нейна главна цел и че тя съдържа тази цел в самата себе си, играта придобива невероятна притегателна сила, в нея се включват все нови и нови индивиди, все нови и нови поколения и в съзнанието на тези индивиди и поколения остават много игри и много техни компоненти. Така се създава традицията на играта, трайното в преживяването на играта, лесната възможност за нейното повторение, а с това вече тя се превръща в културен феномен, във „форма на културата“. Тази културна традиция на играта понякога се изразява в тенденция към институционализация на нейните участници в секти, общества, клубове, които, макар и да не са неин задължителен компонент, все пак правят много и за самата нея — като игра, и за нейните участници — като играчи. Но дори и когато не се стига до пълна институционализация, играта може да съществува под прикритието и с подкрепата на някои полуинституционни форми, каквито са карнавалите, маскарадните шествия, които, макар и периодично, макар и по някакъв повод карат една човешка маса да играе други образи, ролите на маските и така да бъде същата, но още повече друга и именно в това друго е игровото на карнавала.
3
Връзката игра — култура според Хьойзинха не е генетическа. Културата не произхожда от играта, а възниква и се развива в играта, като игра. Самата „култура в първоначалния си стадий има характер на игра и се проявява под формата и в духа на играта“. И въпреки двусмислеността на често поднасяните от автора фрази като: „истинската, чистата игра е основа и фактор на културата“, „играта се превръща в култура“, схващането на Хьойзинха клони към негенетическия, а просто паралелния характер на връзката игра — култура, която възниква едва при по-висшите форми на социалната игра, в съгласуваните действия на отделната група или общество, или на две противостоящи групи.