Но в какво по-точно е игровото в различните форми на културата, участието на играта в тях, макар и само като „основен фактор“, а „не като същност“ на всяка културна дейност? Вярно — по основа — доловил ролята на играта като културен феномен, пък дори и като компонент на културата, Хьойзинха все пак не прави изключение от толкова разпространената в науката тенденция да се преувеличава значението и обхватът на изследваната категория именно защото се изследва тя, а не друга. Постепенно — глава след глава — Хьойзинха превръща играта в гигантски кит, подобен на библейския, който може да погълне всички и всичко и в чиито вътрешности се разпореждат митология и религия, изкуство и наука, правосъдие и война, спорт и мода. За да докаже своята теза, Хьойзинха привежда огромен филологически материал (ученият е започнал научната си кариера с изучаването на санскрит) и колосална историческа ерудиция (както може да се предполага за един от най-изтъкнатите европейски медиевисти), но дори и те не са в състояние да защитят теорията в мащабите, в които я представя Хьойзинха. В стремежа да открие игра във все повече и повече културни формации, да открие все повече и повече игров елемент в тях Хьойзинха се увлича до степен, при която открива игра в дейности, които съвсем не влизат в собственото му определение за игра. Така в категориите игра и играчи попадат и хората извън законите, революционерите, членовете на таен клуб, изобщо много различно мислещи, които стават такива и са такива не поради свободна и безкористна игрова дейност, а защото преследват определени цели от прагматично, утилитарно естество, политически, икономически, религиозни и други задачи, които вече поради социалната им съобразеност не се подвеждат под чистото понятие за игра на самия Хьойзинха. „Мъдростта и науката са намирали своя израз в свещените състезания. Правото, преди да добие самостоятелност, е трябвало първоначално да се отдели от социалната игра. Регламентирането на въоръжената борба и нормите на аристократичния живот са се основавали на игрови форми.“ Не само поезията и изкуството, които по традиция се свързват с играта, но и такива области на културата като митологията, правораздаването, войната, науката, политиката и т.н. са според Хьойзинха по принцип игрови — поне в началните им фази.
В стремежа си да докаже игровия характер на митологията Хьойзинха си задава „законния въпрос“, доколко процесът на одухотворяване, без който не е възможна никоя митология, произлиза от „твърда вяра и убеждение“, за да му даде не чак толкова законния отговор, че по-скоро „всички тези фантазии от начало до край са една игра на ума“. Но в митологията, както и изобщо в религията, играта може да бъде последният градивен елемент. Без „твърда вяра и убеждение“ в буквално и стриктно разбраните мит и религия няма митологично и религиозно съзнание. И това е, което отличава митологията от поезията, религията от изкуството. Престанеш ли да вярваш, превърнеш ли вярата в игра, с митологията и религията (поне за теб — както е посочил това още Фойербах) вече е свършено.
Игрови моменти несъмнено могат да се открият и в правораздаването — и Хьойзинха упорито ги търси в съдебния ритуал, в красноречието, в словесния двубой, в схватката на аргументи и контрааргументи, в хазарта на съдебното решение. Но съдебният процес не е самоцелен като играта, той решава казуси, отдава права, приписва задължения, постановява наказания, решава жизнено практически отношения извън самия себе си „като такъв“ и в тази своя житейско практическа насоченост не е и не може да бъде игра.
Игрови моменти могат да се открият и във войната — още в нейните подготвителни форми, тренировките, маневрите, парадите, турнирите. Макар и да е прав Буркхарт, който твърди, че „когато има война, няма нужда от турнир“, в турнирите и дуелите, които се водят при спазване на правила, могат да се видят и прототипове, и послетипове на войната. Игровото във войната Хьойзинха търси и в претенциите и на двете страни за право и справедливост, за изпълнение на свещен дълг, чест и възмездие, за други възвишени чувства като гордост, слава, престиж, в това, че в края на краищата всеки народ обявява водените от него войни за славни борби за съществуване. „Войната и всичко, което я предизвиква и придружава, винаги остават обвързани с демоничните окови на играта.“ Но въпреки всички тези игрови (доколкото те са игрови) компоненти на войната тя е всъщност и поначало неигрова дейност, която има целите си не в самата себе си, а извън себе си. Защото войната — и най-първобитната, стига да е война — не е заради самата война, не е само войнствен спорт, а носи свобода и робство, прехвърля територии и имот, поставя и ликвидира власт, руши и създава империи, прекроява географски карти и изобщо има най-прагматични цели.