Игрови моменти Хьойзинха търси в науката и мъдростта и ги открива в диалога, философския, както и в софистическата дейност, полемиката, загадките и гатанките, в спора изобщо и дори по-конкретно в спора между номиналистите и реалистите. Но и независимо от това, колко малък е относителният дял на тези компоненти в науката, все пак в научните полемики — като например за или против геоцентричната система, за или против Декарт, за или против Нютон — истината е, която ръководи сериозните участници поне ако не се намесват верско-църковни съображения, които още по-малко могат да се квалифицират като игрови.
Хьойзинха търси игра и в спектакълната страна на демокрацията — в предизборните кампании, в политическите диспути, в рекламата, лозунгите и дори в пропагандата, доведена до истерия, до масови истерични реакции, които са по-скоро фалшификация на действителния игрови дух. Но едва ли и всичко това попада под дефиницията за игра, защото и то не е самоцел и не крие насладата главно в самото себе си, а преследва най-практичните от възможно практическите цели — политика, власт, господство, облаги, слава и т.н.
Хьойзинха търси играта и игровото повече в началните форми на културата, при възникването й, отколкото в крайните й степени, при зрелостта и упадъка й. Така за него играта става синоним на младото, виталното, творческото и една култура е толкова повече култура, колкото повече е игра, колкото повече се играе. „Цялата сфера на т.нар. примитивна култура… е игрово поле.“ С развитието на цивилизацията игровите черти изчезват или почти изчезват и тя става по-сериозно дело. „Право и война, производство, техника и знания видимо започват да губят контакт с играта.“ В по-първичните форми на правната култура „вземането на решения чрез оракул, божи съд или хвърляне на жребий, тоест чрез игра, представлява едно цяло с решението на съда“. Хьойзинха търси много по-силен игров елемент в първобитните, междуплеменните войни, които запазват някакви правила, идващи от съзнанието за равенство на страните. Но след като противникът се признае за непълноценен, което става винаги когато една цивилизация застане срещу противостоящите й „варвари“, тогава отпадат всички изисквания за чест и свързаните с тях правила (игрови или не), за да остане единствено желанието за победа. В съвременната война е изчезнало игровото начало и затова тя е толкова по-осъдителна. „Колкото и човечеството да поставя граници на насилието и да задължава обществата да ги спазват, желанието за победа ръководи сражаващите се до такава степен, при която човешката злоба достига пълна свобода и си позволява всичко, което може да роди изобретателният човешки мозък.“
Според Хьойзинха, докато религията, науката, правото, войната и политиката в по-развитите форми на обществото постепенно загубват допира с играта, който те са имали в ранните етапи на културното развитие, поезията е родена в сферата на играта и завинаги остава в тази сфера, тя „се изразява в игровото пространство на ума, в един собствен свят, създаден от ума, където нещата имат друг облик, различен от ежедневния живот, и са свързани помежду си с връзки, различни от логическите“. Поезията никога не е изцяло сериозна, тя винаги е в областта на мечтите, възторга, опиянението и смеха, намира се на границата на необуздаността, шегата и развлечението. Но въпреки това, въпреки че поезията е най-близка до стихията на играта и сама възниква в нея, в по-зрелите си етапи и тя според Хьойзинха започва да губи игровия си характер. „Епосът губи своята връзка с играта, когато престава да се декламира в празнично общество, а само служи за четиво. Лириката също престава да бъде игрова функция, когато преустанови своите връзки с музиката.“ А и изкуството на XX век повече е загубило, отколкото спечелило игров елемент. Изкуството е осъзнало собственото си значение, превърнало се е (според терминологията на Шилер) от наивно в сантиментално, а с това то „загубва нещо от свойството да бъде винаги дете“. Вече в осъзнаването на мисията си съвременният художник не е толкова играещ и потъва в сериозността.
Така според Хьойзинха, от една страна, културата е толкова повече култура, колкото е игра и се играе, но, от друга страна, напредъкът, развитието, прогресът на културата неизбежно водят до отслабването или до отпадането на игровото начало в нея. Homo ludens не предлага изход от тази антиномия и в това е може би най-дълбоката й теоретическа уязвимост.