Святослав Логинов
Хомункулус
— И други автори има, но всички повтарят реченото. Слушай: „Вземи по равна част сладка сол, горчива сол, каменна сол, индийска, поташ и пикочина. Прибави към тях хубав нишадър, облей с вода и дестилирай. Тогава наистина излиза остра вода, която разцепва камъка мигом.“ — Стефан Трефул вдигна глава и оглеждайки мрака пред себе си, продължи: — Рецептата не съм проверявал, но ми се струва правилна. Туй, което артистът сам е сторвал, може леко да се разбере по яснотата на писмото. Но даже за честния адепт външната цел — да направи злато, отмества високата цел — да опознае истината. Нетърпението води до грешки и тогава се появява къмъкът, червен, бял или друг, от живак, пикочина и пъкъл и според думите на адепта, извършва превръщането на неблагородното в прекрасно. „Вземи на един фунт олово унция тънко сребро и сложи там от белия камък, и оловото ще стане сребро.“ Тази рецепта повторих и получих бял метал и твърд, който може да излъже неукия. Но изпитанието със силна вода показва същото старо олово с малка част сребро. Като не познава същностите, майсторът приел мечтата за истина. И всяко алхимическо съчинение страда от тези мешавици. Оттук правя заключението: всичко, изписано тук, е лъжа! — Стефан удари с длан манускриптите, вдигна се прах и една от свещите угасна.
— Силен тезис — призна Мелхиор Ратинус. От стомна, положена в топлата пепел на огнището, си наля вино с треви и аромати, вкуси го и както винаги добави захар, подир продължи: — И с какво мислиш да замениш отхвърляното от тебе знание?
Беше вечерта на четвъртък. Вече много години вечерите на четвъртъка докторът по канонично право Мелхиор Ратинус идваше на гости при своя колега и приятел, доктора по философия Стефан Трефул, и прекарваше при него в беседа за тайните на естеството, и сладко отпиваше от виното, което Стефан правеше в една от ретортите на лабораторията си. Обичайно приятелите обсъждаха проблемите на чистата наука и когато лъснеше дъното на стомната, стигаха до парадоксите и нерешимите противоречия. Беше тъй поради разликата в навиците и характерите. Ратинус беше поет, изкушен в латинския слог и цялото си свободно време прекарваше в тесните книгохранилища на абатството в Сен Мишел. Трефул пък четеше на школарите естествена история и сред гражданите се бе прочул като алхимик, стигнал близо до истината. Само двамата му ученика и приятелят Ратинус знаеха, че сред ретортите Стефан търсеше не злато и сребро, а истината.
— В книгите има лъжи — рече Трефул. — И другите го признават. „Ако майсторството не бъде изучено от изкушения художник, от четенето на книги не се добива.“ И в опита няма да намериш абсолютната истина, тъй като ръката и окото имат свойството да грешат. Но може да се накара самата природа да говори, тя не умее да лъже, ала си няма уста.
— И как искаш да го постигнеш?
— Ето тук — Трефул се изправи, — в тази лаборатория. От вятър, вода и камъни ще създам друг микрокосм, изкуствен човек, напълно съвършен хомункулус, най-истински, всезнаещ, открит!
Мелхиор с почтителност огледа едва осветените стени, потъмнели от сажди, неподредените маси, шкафовете, наблъскани със стъкленици, пещите, ръчните мелници… Да, тук всичко би могло да се натвори, но все пак се усъмни:
— За да сътвориш хомункулус, трябва да постигнеш камъка, а за да постигнеш камъка, ти трябва самият хомункулус. Няма ли тук противоречие?
— Камъка търсят златолюбците — каза Трефул, — камъкът не може да е жив, а на мен ми трябва живото.
— Тогава си повтарям въпроса: как ще го постигнеш?
— Не знам. Ясно е само едно — нищо съвършено не се постига иначе, освен да подражаваш на природата. За другото мълча.
Ратинус посегна към напитката и реши да смени темата.
— Казват, че твоята племенница си имала обожател.
— Нищо такова не съм чувал — отсече Трефул, — но ако е истина, ще дам на Кристина прилична зестра, че да се ожени честно.
— Мислех си, че я пазиш за себе си.
— Пазя я за изкуството!
Кристина беше бедно момиче. Дойде преди три години да учи медицина, за да сдаде после изпит при бръснарите и да стане като майка си акушерка. В колегията, дето Трефул четеше лекции по анатомия и фармация, често идваха жени. Бяха или потомствени акушерки, или застарели университетски проститутки, които не искат да си изгубят привилегиите… Вече не можеше да си спомни как тъй разреши на Кристина да се появява в лабораторията, а подир я обяви за своя племенница, уж незаконна дъщеря на покоен брат. За три години привикна с помощницата си, на която можеше много да довери. Новината на Мелхиор го порази неприятно, но честно казано, Стефан не й повярва твърде. Тоест обожател може и да се е появил, но едва ли има сериозни намерения — все пак Кристина е дъщеря на акушерка. Пък тя едва ли би се захванала с някаква лековерна интрига…