— Млъкни! — кресна Трефул. — Как можа да си помислиш, че дори за най-примамливата цел бих тръгнал към убийство?! За друго размишлявах.
— Може без да се убива… Част от тялото, достатъчно голяма, за да има материал, но… отсъствието на която би ми позволило да живея… да се гордея с вас, може би да ви помагам… — Предварително подготвените аргументи вече сякаш не изглеждаха толкова убедителни.
— Върви си — отсече Трефул — и не се връщай, докато не прогониш тези мисли.
Кристина бавно се обърна и излезе от лабораторията.
Но мислите, които той забрани на своята ученичка, като че ли се забиха в собствения му мозък. Наистина, няма нужда да се убива, достатъчно е само една ръка, например лявата, без нея по-лесно се живее…
Стефан извади кутията с хирургични инструменти и започна с треперещи пръсти да измъква бръсначи и ножици. После свали окачената брадвичка, като онези, с които месарите кълцат месо. Нави ръкава си и с неочакван интерес заразглежда ръката си — бледа и кльощава, с паяжина от издути вени и тъмни петна от обгаряния.
Е, добре, ще дари ръката си, но после болката ще го хвърли в безпаметство и няма да му позволи да завърши отпочнатото. Пиер е добър и съвестен помощник, но по този въпрос не бива да се доверява никому…
Стефан взе свещта и се изкачи по стъпалата към мансардата, където в малка стаичка спеше Пиер. Докосна го по рамото, Пиер мигом са пробуди, седна на леглото и започна да търка сънените си очи.
— Пиер, обичаш ли алхимията?
— Колкото и вие, майсторе — отвърна момъкът.
— Обичаш ли я повече от всичко на света, повече дори от собствения си живот? Съгласен ли си за изкуството да дадеш всичко свое?
— Както и вие, майсторе — повтори Пиер.
— Да вървим — рече Трефул.
И се спуснаха в лабораторията.
— Пиер, трябва ми твоята ръка — започна Стефан. — Не се страхувай, няма да умреш. Край теб ще бъдат най-добрите лекари, а след това най-сръчните слуги. Всичко ще бъде наред, ще бъдеш като мой син, повече от син, но сега ми трябва ръката ти. Ръката на жив човек.
С бавни механични движения Пиер свали дрехата си и положи ръката си на масата. Трефул вдигна брадвата високо и замахна. Миг преди острието да се впие, с ужас си представи какво ще се случи и отклони удара, брадвата се вряза в масата и я разцепи. Момчето изкрещя жално и тънко, дръпна ръката си и хукна навън.
— Пиер! — повика го Трефул.
Слезе по стъпалата — вратата беше широко отворена, на прага бе паднала дървена обувка. Трефул постоя, огледа празната улица, взе обувката и затвори вратата. Той разбра, че Пиер няма да се върне никога.
Стефан Трефул остана самотен. В лабораторията се възцари униние и само в четвъртъците горяха огън и свещ върху масата. Ратинус му разказваше градските клюки — не беше чувал нищо за Пиер, а Кристина продължавала да живее с майка си. Младият ухажьор не успял в намеренията си, получил отказ и си заминал оскърбен.
Трефул кимаше, но оставаше сам със себе си.
Веднъж, беше в края на лятото, както обикновено беше заспал на стола. Събуди го шум и в началото не успя да съобрази къде е и какво се случва. Трудно различи в потъналата в сумрак лаборатория, че някой седи срещу него — там, където обикновено сяда Ратинус.
— Кой е тук?
— Аз съм, майсторе — отвърна Кристина. — Простете ми, че наруших забраната и дойдох, но делото ми е важно.
Стефан запали свещ и я постави по-далеч от себе си.
— Учителю — започна Кристина, — трябва да ви призная… Не бих напуснала алхимията заради мъж, аз му отказах по съвсем друга причина… Но той не вярва, че идвам тук само заради вас, причака ме на улицата, наруга ме, после извади нож и ме удари…
— Ранена ли си?! — подскочи Трефул. — Къде? Сега ще те превържа…
— Няма смисъл. Хипократ ни учи, че ако раната е в корема и от нея тече малко кръв, такава рана е смъртоносна. Добре съм запомнила вашите уроци, майсторе.
— Млъкни! — кресна Трефул. — Ти няма да умреш, ще докарам целия медицински факултет…
— Учителю — прошепна момичето, — нека продължа… Вие трябва да довършите вашето дело. Затова се върнах — когато започна да умирам, вземете от мен каквото ви трябва и направете синтеза. При вас ще се получи, знам го… И още исках да кажа, че хората трябва да се появяват на белия свят по нормалния начин, макар несъвършени и макар незнаещи. Така е по-добре…
Главата на момичето се килна, пръстите се свиха в конвулсия, после бавно се отпуснаха. Стефан Трефул гледаше като хипнотизиран ученичката си, но после внезапно скочи.