Умирайки, Кристина се бе добрала до дома му, за да може той да довърши проклетото си дело! А той седи и гледа как топлината излиза от тялото й, а бездейства!
Една подир друга Стефан запали дванадесетте свещи в канделабъра и отвори кутията с инструменти…
Ден и нощ в затворената лаборатория падаха капки във фаянсовите чаши, свистеше пара и звънтяха стъкларии. Стефан Трефул, застарял и безумен, магесваше около огромна реторта с формата на яйце. Гледаше с омраза топлото яйце, но никога не забрави да го нахрани с прецедени екстракти от тънка жива материя, взета от новородено агне или теле…
Само омразата движеше Трефул. Трябваше на всяка цена да довърши делото си. И щом огненият и съвършен човек се появи на света, Стефан ще му зададе само един въпрос: „Вярно ли е, че ти знаеш всичко за миналото, сегашното и бъдното?“ И когато чуе гордото „Да“, ще добави: „Е, значи ти знаеш какво ще направя с теб сега…“
Четирисет седмици огънят поглъщаше сухи брезови съчки, искряха разтвори, процеждаха се през плътна коприна, гърмяха ахатови чукала и мачкаха животинските вътрешности, жужаха сита и ръмжаха мелници. Яйцето на философите, в което бавно съзряваше микрокосмът, дишаше с топлина…
И срокът дойде.
Яйцето се разцепи и изпусна отвътре светлина и въздух. Стефан стоеше на две крачки, стиснал в ръката си тънък кинжал, и чакаше от глъбините да се появи дивното същество, отнело му всичко, което може да се отнеме от жив човек. Но никой не се изправи и в тишината се чу вик на дете. Стефан се наведе напред — на дъното на яйцето лежеше младенец, новородено момиченце.
Казват, че при първия вик лицето на новороденото е такова, каквото ще бъде по-късно като възрастен. Трефул разпозна Кристина.
В четвъртък вечерта както винаги дойде Мелхиор Ратинус. Мълчаливо огледа помещението, отново променено до неузнаваемост, с тежка въздишка се отпусна на стола и придърпа чашата с горещо вино. И едва тогава започна:
— В града се говори, че си завършил делото си. Честна дума, разумът отказва да вярва на такива твърдения.
— Разумът отказва да вярва на много повече къде по-прости неща — отвърна Стефан, — но те продължават да съществуват.
— Значи завърши успешно… — Ратинус се огледа боязливо, кимна към завеската, прикриваща част от стаята, и попита шепнешком: — Там ли е?
— Да.
— И какво прави?
— Спи.
— Не мислех, че подобно същество има потребност от сън. Но то сигурно вече ти е споделило съкровените тайни на мирозданието?
— Вчера разбрах най-великата тайна на мирозданието — отвърна Трефул.
— И мога ли да попитам каква е?
— Трудно е да се обясни…
— Да, разбира се — Ратинус кимна. — Признавам си, и аз никога не бих споделил с друг скъпоценните откровения на хомункулуса.
— Мелхиор Ратинус! Предупреждавам те, че ако още веднъж го назовеш с тази мерзка дума, ще те ударя!
Ратинус зяпна. Когато изненадата поутихна, поиска да попита нещо, но с жест Стефан го накара да мълчи. Мърморейки едва доловими успокояващи думи, Великият Майстор тръгна към завесата.
Детето плачеше за мама.