Като режеше шнура, Павлиш забеляза, че пистолетът дава съвсем слаб лъч. Или бе стрелял много често, или енергията му е била изтекла още на кораба. Павлиш го прибра. Оставаше ножът, но той едва ли би могъл да се смята за сериозно оръжие.
След това направи още едно неприятно откритие — по време на битката, кой знае как, се бе отворила раницата и храната се падна на рибите. На дъното се търкаляше само туба със сок. Павлиш изпи половината, а другата скри на по-сигурно място.
По-разумно би било да се върне на кораба. Може би ще успее да зареди пистолета и най-важното — да си налее отново вода, да смени скафандъра. Лекомислено е да се върви по-нататък. Всяка крачка напред прави връщането все по-проблематично, още повече че не се знае какво го чака там. Ами ако това е чисто и просто действащ вулкан?
За да не го измъчват съмнения, Павлиш стана и бързо тръгна към светлинката, без да поглежда назад.
Беше жаден. Когато знаеш, че има само две глътки, още повече ти се пие. За да забрави, Павлиш концентрира вниманието си върху болката, макар че след около двеста крачки вече не бе нужно усилие на волята — кракът така болезнено пулсираше, че вече за нищо друго не можеше и да помисли. Остава само ухапванията да са отровни, помисли той. И какво ми струваше, щом го видях, веднага да изтичам към брега. А то стоях и гледах, изгубих цяла минута.
Упорството му стигна за още половин километър. После се наложи да седне и да развърже шнура, да усили притока на кислород. Но все пак му беше зле. „Май че изгубих много кръв“ — помисли Павлиш и преценил ситуацията като страничен наблюдател, реши за себе си: „Той няма да стигне.“
— Длъжен е да стигне — каза Павлиш. — Там чака Глеб. И цялата втора смяна.
Отново стегна шнура. Почивката не помогна, само дето похаби сума ти кислород. Докуцука до храстите. Бяха по-високи, не толкова бодливи и повече приличаха на дървета. Павлиш намери прав клон и искаше да го отреже с ножа, но ръцете не го слушаха, та трябваше да си помогне с пистолета. Продължи, като се подпираше на жилавата пръчка и влачеше болния си крак. Вероятно приличаше на умиращ в пустинята пътник или на полярен изследовател, който с последни сили се стреми към полюса. И ако след полярния изследовател непременно тича вярното му куче, Павлиш също си имаше спътници — е, не толкова приятни като кучетата, но верни — няколко гадинки подскачаха по пясъка, излитаха, вдигаха се над главата му и отново кацаха на пясъка. Не бяха нахални, а дори учтиви. Ала те чакаха кога най-сетне упоритото двуного същество ще падне.
„Някой ден тук ще живеят хора — мислеше Павлиш. — Ще построят къщи, пътища. Може би ще нарекат някоя от улиците «Компас». В дългите вечери ще идват на брега на морето по пътечките, прокарани през храсталака, ще се любуват на ранното слънце, на зелената вода, а опитомените гадинки ще наглеждат децата или ще се перчат по раменете на стопаните си.“
Може би хората ще се научат да събират зелената паяжина от водораслите и ще майсторят от нея изящни шалове, преливащи се в различни оттенъци и леки. А за сега той, Павлиш, куцука по пясъка, отзад го дебнат абсолютно неопитомени гадинки, които не знаят, че човекът е цар на природата, а виждат в него само потенциалната храна. Сам-саменичък…
А кой е запалил светлината? Кой чака пътника зад отворените капаци на прозорците? Приветлив ли е? Дали ще се учуди? Или ще го посрещне с куршум, стреснат от непознатия? Нали ако разумните същества са се появили тук сравнително скоро, те може да се окажат не дотам разумни, че да тичат на помощ на някакви си космонавти.
Но сега важното е да стигне. Няма значение дали там чака враг или приятел, вулкан ли е или светещ храст. Ако се оставиш да те надвият съмненията — край на силите. Ще паднеш и ще доставиш незаслужена радост на членестоногите гадинки.
А между другото светлинката се приближи… Брегът доста рязко извиваше към носа, в края на който невероятно далече, но къде по-близко от преди, гореше светлинката. Храстите отстъпваха от морето, разкъсани от ниска скалиста верига — хребета на носа. Павлиш включи за минутка фенера и разгледа проблясващите черни скали, еднообразно назъбени като стара крепостна стена. Наложи се да го угаси — гадинките се хвърляха към него, всяко отблъскване предизвикваше взрив от болка, припълзяла вече до бедрото, и пристъп на гадене.
Още повече притъмня, облаците се сляха в обща пелена и донесоха дъждец, ситен и гъст, който се стичаше по забралото на разклонени струйки. Изведнъж му се дощя да подложи лице на дъжда. Вдигна забралото на шлема и наведе глава напред. Капките, оросяващи челото му, бяха топли и ароматни. Дъждът ухаеше, носеше упойващия мирис на земя, аромат на вековни гори, на сочни степи, на огромни, пръснати по земята хищни цветя, на проломи, пълни с лава, на ледници, обрасли със светлосиви лишеи, на гниещи пънове, от които нощем излитат разноцветни искри…