Нямаше ни къщурка с отворени прозорци, ни пещера, в която гори огън, нито даже действуващ вулкан. Имаше автоматичен маяк, поставен от някого, който живее далече и едва ли се мярка тука.
И пътешествието изгуби смисъл. Павлиш запълзя по скалата — едната й страна беше полегата. Тази последна част от пътя отне всичките му сили. Нямаше откъде да ги вземе — човек може да преодолее всякакви трудности, стига да има цел, а ако я няма…
Грамадата също пълзеше по стената, малко по-бързо от Павлиш. И когато най-после докосна гладкия стълб, блеснал под дъжда, грамадата пусна пипало и досегна крака на Павлиш — болния, вдървен крак. Ужасната болка го накара да изкрещи, защото отровното пипало докосна раната му.
Павлиш отдръпна крака си, притисна се до стълба, а ръката му се вкопчи в напречната греда. Къси гредички стърчаха от двете страни на стълба — по тази стълбичка се е изкачвал вероятно пазачът на фара. Само инстинктът за самосъхранение движеше човека. Съзнанието бе изключено, пулсираше единствено мисълта: „Да беше дошъл пазачът…“ После тъмнина и отново рязка болка — друго пипало пълзеше по крака му. Едва на площадката се свести. Как бе успял да се справи с тези пет метра — грохналият Павлиш така и не разбра. Гледаше надолу. Светлата грамада бе обвила стълба и бавно пълзеше нагоре. Павлиш извади ножа, рязна с него първото от стигналите до площадката пипала, то изчезна, но на негово място изникна ново. Помагаше си с лъча на фенера, който караше пипалата да замират, ала те бяха толкова много и вече от всички страни се промъкваха към малката площадка, издигайки се над ръба й като листенцата на хризантема.
Павлиш отстъпи към черния куб на енергоблока, видя заключения люк и пипнешком затърси копче или дръжка. Не смееше да се обърне с лице към куба, защото трябваше да прерязва нахалните „листенца“, да върти глава, за да ги задържа с лъча. А листенцата се извиваха и се събираха в центъра, до краката на Павлиш. Люкът се отвори внезапно и като пропадаше назад, той изгуби съзнание.
Павлиш отвори очи. Гореше равномерна светлина. Лежеше в неудобна поза, опрял глава в ъгъла на куба.
Понадигна се, като се опираше на лакът. Зад отворения люк осветени от лъчите на фара, проблясваха капки дъжд и падайки, потрепваха леко, като всичко, гледано през силово.
Павлиш седна. Огледа се. Главата така го болеше, че му се искаше да я отвинти и поне малко да поживее без нея. Кракът липсваше. По-точно Павлиш не го чувствуваше. Черният отвън куб беше бял и светъл отвътре и затова изглеждаше просторен. По цялата странична стена се ширеше пулт. Над него висеше малка картина, обикновена стереокартичка, каквито хората си изпращат за Нова година: брезова гора, слънчеви петна по листата, мека трева и облаци по яркосиньото небе. Далеч от Земята космонавтите стават сантиментални. И ако някъде по пътя, на Сатурн или на Марс ги догони пощата, запазват картичките и ги закачват по стените на каютите си.
Всичко останало бе разбираемо и просто; пулт за далечна връзка, резервен скафандър за случай, че някой попаднал в беда космонавт се добере до автоматичния маяк, оставен от разузнавачите на безлюдната планета, шкафче с вода, лекарства, храна, оръжие, портативен енергоблок…
Някога на Земята е имало такъв обичай: когато ловците в тайгата си тръгвали от някоя забутана из горските дебри къщурка, те оставяли там сол, кибрит и патрони, които биха помогнали на заблудения пътник. И космическите радиомаяци по традиция също ги наричаха „къщурки“.
Шумоляха приборите, които непрекъснато даваха информация за температурата на въздуха, влажността, сеизмичността на планетата. „Къщурката“ бе очаквала човека. Заслони го със силово поле от преследвача и дори му отвори вратата на люка, защото можеше да го отличава от всяко друго същество.
Павлиш започна от аптеката — намери антисептик и тонизиращи таблетки. Сетне смъкна скафандъра и поклати глава, като видя в какво се е превърнал кракът му. Съжали, че в къщурката няма фотокамера, та да запечата сиво-синята греда, дето доскоро беше крак на бордовия лекар Павлиш. Изгуби няколко минути, за да се посъвземе.
После докуцука до пулта за връзка, превключи радиото на ръчно управление и изпрати SOS по космическите канали. Извънредно. И знаеше, слушаше как замира връзката в Галактиката, как прекъсват работа станциите на планети и кораби, как радистите се вслушват в слабия, далечен призив и антените се въртят, настройвайки се на къщурка номер еди-кой си, и вече един кораб, непознат на Павлиш, който се намира в сектор 12, получава заповед да промени спешно курса си…