Скоро дойде потвърждение на връзката, съобщиха му дори името на кораба, който идва на помощ — „Сегежа“. Ще бъдат тук след не повече от седмица.
После Павлиш заспа. Спа шест часа и се събуди с чувството за неудобство, необходимост да предприеме нещо, нещо да направи, да бърза нанякъде. Разбра, че не бива повече да почива в тоя уютен куб. Просто е неприлично. Особено когато кракът му почти се оправи (макар и да го наболява), а в джобовете на новия скафандър са мушнати два пистолета.
Тогава космонавтът съобщи в центъра, че се връща на кораба. Отвърнаха му: „Действувай“, защото не знаеха, че до кораба има десет километра път пеша. А и какво са десет километра за диспечера на Центъра, където разстоянията се измерват само в парсеци?
Павлиш слезе по стълбичката. Беше съвсем тъмно. Здрачът бе свършил. Гадинките се удряха в стъклото на фара като пеперудки.
Потръпна от отвращение, като си представи, че отново ще се пъха във водата, за да заобиколи предателската рекичка. Помисли си, че „слонът“ може и да не дойде сам. Но в края на краищата това са дреболии. Каквото и да става, след седмица или дори по-рано корабът „Сегежа“ ще кацне на брега.
Накуцвайки, пое по твърдия пясък близо до зелената вода. Вълните носеха на гребените си светла фосфоресцираща пяна и гледаха да лизнат обувките на човека. Валеше ситен дъжд, той носеше видения на гори, степи и хищни цветя.
Бегълците
Най-после Жило се изкатери на равната площадка, опря на скалата копието си и приклекна. Беше уморен. Ако воините на Старейшината са забелязали, че го няма в селото, то вече са по дирите му.
От площадката не се вижда пещерата и цветната долина. Сипеят до ледника е пуст, само две големи мухи се бият над камъните — не могат да си поделят някакво животинче. Крилата им отразяват синевата на ледниковата урва. Ако потерята е наблизо, воините трябва да минат по сипея. Друг път няма. Ще бъдат предпазливи, защото знаят колко ловко си служи Жило с прашката.
Слънцето вече е стопило нощната слана от скалите. Дългите сиво-черни облаци се изтеглиха към Сините планини. Бодливите храсталаци са отворили срещу слънцето тесните си листа. Там, в сянката, се крие Бялата смърт, която пази долината. През гъсталаците промъкване няма. И никой не знае къде е нарисуваната на скалата жълта стрела. Преди смъртта си за нея им разправи Немия Ураган.
Немия Ураган знаеше, че на заранта при него ще дойдат воините на Старейшината, за да го предадат във властта на договете. Той бе нарушил закона, като се опита да излезе от долината и да отиде към морето, където пасат стадата на дългоногите и бродят дивите хора. Морето е безкрайна зелена вода. Урагана разтваряше ръце, за да покаже колко много е водата. Чак до смъртта си не се научи да говори добре и си помагаше с ръце. Само Жило и Рекичка го разбираха. Винаги е искал да се махне от долината и Старейшината веднъж опита да го убие, ала боговете не се съгласиха, не дадоха знак. Когато намериха Урагана на Цветната поляна, осакатен от Бялата смърт, Старейшината отиде в храма. Беше през нощта и Урагана успя да разкаже на Жило за жълтата стрела и за скалите. А сутринта Старейшината се върна от храма, където се бе молил цялата нощ, и каза, че боговете вземат Урагана при себе си. Той не можеше да ходи. Воините го занесоха на храмовия олтар, смъкнаха парцалите от раните му, отрязаха му ръцете до китките, сетне краката. После главата. Урагана не беше вече жив.
Бялата смърт охраняваше изхода на долината. Ловците, които не успяваха да се приберат в селото преди да мръкне, рядко се връщаха. Нощем Бялата смърт приближаваше до селото, стърчеше край нивите. Старейшината разправяше, че ги пази от нощните мухи и дългоногите. Нощем не биваше да се излиза от пещерите и колибите.
Жило изчака зората и тръгна, след като небето посивя, а Бялата смърт се скри в шубраците зад Цветната поляна. Ако се изкачиш по скалите подир жълтата стрела, ще успееш да излезеш от долината. Там е страната на Дивите. И морето.
Потеря нямаше. Жило взе копието и заслиза по склона, обрасъл с редки дървета. Иглиците им бяха оплетени в розова паяжина. Мъкнеха я многоножките, покриваха с нея цветята и без да се страхуват от мухите, изсмукваха сока. От склона храсталаците, в които дебнеше Бялата смърт, изглеждаха равни като блато. Подухнеше ли, по храстите притичваха сребърни вълни — листата се обръщаха от другата си страна. Вътре беше тайната. Само големите мухи и зверовете, дето живееха в Мрака, знаеха пътя през трънаците. Едно време, разказваха ловците, хората от селото палели храсталака и сънените подплашени гадинки изскачали на слънце. Тогава е имало много месо. Откак в храстите се засели Бялата смърт, ловците ги заобикаляха.