Выбрать главу

Жило беше още млад и ловците не го вземаха със себе си. Разрохкваше с клон земята, в която жените хвърляха семена. Тъй повеляваха боговете. След една зима Жило ще бъде истински мъж. Тогава може би боговете ще му разрешат да стане ловец, а Старейшината ще му избере жена. Жило най-добре от всички в селото умееше да мята камъни с прашката и да улучва с копие от двайсет крачки кожата на дългоногия. Но кожата беше стара. Дългоногите рядко идваха в долината.

Старейшината каза, че ако боговете решат, Жило ще бъде ловец, той ще му даде добра жена. Може би дори дъщеря си. Голяма чест беше това, но Жило не искаше да се жени за Кафявата Заря. Искаше да види морето, за което разказваше Урагана, голямо като небето, зелено и дълбоко.

Мухите го усетиха, прелетяха от сипея и закръжиха над главата му. Замери ги с камък, дано ги отпъди. Воините на Старейшината знаят, че мухите се вият над хората.

Завоят към Мократа скала е близко. Жило спря и се ослуша. Отзад се изтърколи камък. Някой вървеше по стъпките му. Жило се хвърли в сянката на дърветата и многоножките, размотавайки торбичките от паяжина, се скриха навътре в клонките. Сложи в прашката объл камък и вдигна ръка. Иззад скалата излезе момиче и се спря в нерешителност. Слънцето светеше в гърба й, но Жило веднага се сети, че е Рекичка. Пусна ръката си.

— Жило — повика го Рекичка. — Тук ли си?

Жило отстъпи още по-навътре в сянката и подуши: не вървят ли след момичето воини? Ала мирисът беше само един. Тогава изчака Рекичка да се изравни с дървото, скочи изотзад и я хвана за косата. Тя се виеше в ръцете му, хапеше и дращеше. Жило я държеше за раменете, смееше се и повтаряше:

— Така ли се ходи из долината, глупачке? Ще те излапа някой звяр.

— Знаех, че си тук — каза Рекичка, като се освободи от ръцете му. — Вървях по дирите ти. Тук сме само ние двамата.

— Следа ли съм оставил?

— До ручея. После си вървял по водата и си излязъл до острия камък. Ама аз знаех къде отиваш. Отиваш към прохода. Намерих твоя диря в Цветната долина. Не бой се. Слънцето се вдигна и вятърът ще отнесе следите ни.

— Защо си дошла? — попита Жило, опрял гръб в ствола на дървото. Многоножките бяха прокарали път по голите му гърди и мъкнеха към дупките си торбички с нектар.

Рекичка посегна, взе шепа многоножки и започна да отваря торбичките със сладък нектар. Хапваше си, нагости и Жило.

— Попитах майка ти — каза Рекичка. — През нощта. Ти още спеше. Питах я дали ще работиш на полето. Рече ми, че заранта ще отидеш на ручея за риба. Излъгал си майка си, ала аз се досетих. Вземи ме с теб.

— Не бива — отвърна Жило. — Там е Бялата смърт.

— Все едно, аз ще се махна от селото. Старейшината каза, че след една нощ ще ме даде за жена на Скалата. Скалата има вече три жени. Той е страшен.

— Скалата е голям ловец — отвърна Жило.

— Не искам да стана негова жена. Вземи ме със себе си.

— Вървя по пътя на Немия Ураган. Още никой не е минавал по него.

— Немия Ураган беше мой баща.

— Ти си жена. Слаба си. Не можеш да хвърляш копие.

— Ще ти стана жена.

Жило не каза нищо. Искаше Рекичка за жена, но Старейшината каза — не бива. Немия Ураган овдовя и взе за жена майката на Жило, когато една нощ мъжът й не се върна от лов. Макар че Жило и Рекичка бяха от различни бащи и майки, смятаха ги за брат и сестра. Старейшината каза, че ще даде Рекичка на Скалата. Яд го беше на Старейшината, но премълча. Защото ловецът не бива да върви против волята на боговете.

— Не те ли е страх от боговете? — попита Жило.

— Но ние ще избягаме от долината. Зад прохода има други богове. Тъй казваше баща ми.

— Ако Бялата смърт ме хване, Старейшината ще заповяда да те убият.

— Не ме е страх. Аз съм дъщеря на Немия Ураган. — Рекичка седна на земята и протегна крака.

— Цял час тичам по дирите ти — каза тя. — Ето че те намерих. Аз мога да стана ловец.

Жило се засмя.

— Жените хвърлят семена в земята и варят месо. Ловци са мъжете.