Коля погледна Удалов съчувствено, бутна на тила си естонската си осмоъгълна фуражка, изплю фаса и рече:
— А пък ти, приятелю, я не се тревожи. Стига да е необходимо, твоят Коля винаги ще притисне когото трябва до стената. Обиди ли те? Обиди те, не отричай. Ще го намерим и ще го притиснем. Ти само кажи на Николай. Кажи и ще го оправим. Тръгвай да пипнем тоя шпионин.
Приятелят Николай крачеше начело с не съвсем сигурни широки стъпки. Удалов ситнеше отзад и мърмореше:
— Ти не разбра, Коля. Не ме е обиждал. Не бива така с него…
— Не изоставай — каза Коля. — Отдавна го търсят. Записваше в книжката, а месо не яде. Сега всичко ще си каже. Няма да се измъкне.
Пришелецът от бъдещето беше избягал към реката, до голямата катедрала. Седеше на зелена пейка в градинката и пак беше отворил бележника си. Оттук не се виждаше площадът, долиташе само глух шум и отделни думи на ораторите, усилени от високоговорителите, стигаха до храстите. Пришелецът се чувствуваше в безопасност. Но пътят, който Коля и Удалов хванаха напосоки, ги доведе в градинката. Тъкмо при тая пейка.
Като зърна преследвачите, пришелецът напъха в джоба си бележника, грабна чантата и се накани да бяга. Но Коля го позна.
— Стой! — каза той. — Горе ръцете! Хич не се опитван да се скриеш от нас!
— И през ум не ми е минало — отвърна с достойнство пришълецът. — Ако ви трябват пари, вземете колкото искате. Нуждите ми са скромни.
Опита се да измъкне новичките си банкноти, но Удалов го спря.
— Ние не сме крадци — каза той. — Вие не ни разбрахте.
— Не сме разбойници — намеси се Коля. — От нас не можеш се откупи. Разобличихме те. Ти си се явил при нас от бъдещето. Признай си.
Удалов погледна Коля с укор. Прямотата можеше да развали всичко.
— Не е вярно — каза пришелецът. — Никога не можете да го докажете.
— Че защо ни е да го доказваме — рече Коля. — Сега ще те претърсим и ще открием фалшиви документи.
— Не нося документи със себе си — отвърна пришелецът. — Останаха в хотела.
— Те не вземат документи със себе си — съгласи се Удалов. — Съвсем разумно е. Може би тогава изобщо няма да има документи.
— Това ли е? — попита пришелецът. — Мога ли да си вървя?
— Като си признаеш, ще си вървиш — каза Коля.
— В края на краищата — убеждаваше го Удалов — ние си губим времето и вие също. А пък ние имаме към вас само научен интерес. Друг никакъв.
— Точно така — каза Коля. — Нас с мангизи не можеш ни подкупи.
Пришелецът се намръщи, размисляше. Явно разбра, че вече не може да се скрие и по-добре наистина да се покае. И да си върви у дома.
— Хайде де — припираше Удалов. — От кой век сте?
Пришелецът въздъхна дълбоко. Под очилата му блеснаха сълзи.
В този момент две момичета с панталони и шарени блузки се появиха на стълбите на катедралата.
— Ах — каза едната, без да забелязва драматичната сцена. — Какви изумителни фрески от седемнайсети век. Каква експресия!
— А кахлената печка? Нели, видя ли кахлената печка?
— Видях я. Я гледай, кой е там долу?
Момичетата изтичаха по стъпалата и се устремиха към мъжете.
— Сергей Петрович! — викнаха те една през друга. — Вие бяхте съвършено, абсолютно прав! Страшният съд не е разположен канонически! Съществувала е гуслярска школа! Рапопорт е посрамен!
„Извика подкрепление с помощта на телепатията — каза си Удалов. — Сега те са трима, а ние сме само двама. А тия момичета може изобщо да не са момичета, а милиционери.“
— Какво щастие! — възкликна пришелецът. — А аз вече не се надявах да ви видя.
— Заплашват ли ви? — попита подозрителна едното момиче и обжари с поглед Удалов.
— В никакъв случай — каза шофьорът Коля и дръпна Удалов за ръкава.
— Сега ще дойдат нашите — рече момичето.
„Колко ли са тук? — помисли си Удалов. — Могат и да ме ликвидират, ако им се видя опасен.“
И наистина, сякаш чули момичето, от вратата на храма заизлизаха другите — десетина души с фотоапарати, скицници и кинокамери, високи и ниски, млади и стари, и с тях Елена Сергеевна от градския музей.
„Леле, лоша работа“ — рече си Удалов, отстъпвайки послушно след Коля.
— Ето ви и вас, професоре! — възкликна един от техните. — Секторът по история на изкуството е щастлив да приветствува своя шеф край тези древни стени.
— Сергей Петрович!