Разказите на Кир Буличов са пронизани и споени от една сугестивна поетично-хумористична атмосфера. Но трябва да подчертаем — Кир Буличов не е хумористичен писател, а писател с чувство за хумор. Хуморът у него е флуид, който оцветява естетически атмосферата на разказите, а не силов ефект. Този хумор рядко е весел — той крие и печал, и лирично удивление, и тъжна ирония; израства от една неприкрита любов към човека и съчувствие към неговите слабости и житейски трудности. Буличов вярва в доброто начало у човека и винаги се стреми да го извади наяве или реабилитира (характерни примери са „Богатият старец“ и „Получихме златни рибки“). Той е в състояние да намери съчувствено-иронична финална поанта дори за свирепите горили, унищожители на първобитната цивилизация („Червен елен — бял елен“). Това е вероятно и една от скритите пружини на предразположението му към детската фантастика: все пак от целия човешки род най-много заслужават да бъдат обичани именно децата…
Голяма част от разказите на Кир Буличов (при това — най-физиономичните) са построени върху принципа „чудо във всекидневието“. Понякога това „чудо“ идва отвън (тогава обикновено тонът е по-хумористичен), а понякога ненадейно се разкрива в самия човек (тогава тонът е по-лиричен). Но крайната цел на Кир Буличов е разкриването на „чудото“ на самия човек — любовта, добротата, духовността. А този принцип е не само литературен похват за създаване на мек лиричен хумор и поетична атмосфера. Той крие и своеобразен „идеологически“ императив: вяра във възраждащата сила на доброто и призив към неговото култивиране в ежедневието — към повече финес, етика и красота в толкова крехките човешки отношения. Защото най-голямото чудо — това е човешкото у човека. Кир Буличов е един срамежлив романтик.
Невероятното, което нахлува в делника, е такова нарушение на нашите представи, което предизвиква усмивка (доброжелателно-хумористична, тъжно-шеговита, съчувствено-иронична). Така невероятното се приземява, а делничното се възвисява и опоетизира. Негов жанрово-повествователен израз е прибягването към модернизирани приказки и реализирани метафори. Например „Подели с мен“ е разказ за една планета, където хората съвсем реално „споделят болката“ на ближния — поемат част от нея и страдат заедно с него. В „Окото“ приборът за възвръщане зрението на слепите помага на главния герой да „прогледне“ и види истината за жена си. „Получихме златни рибки“, „Не ядосвай магьосника“, „Домашен пленник“ и „Снежанка“ са лирични тъжно-хумористични приказки, в които елементът на реализирана метафора е също доста забележим.
Засега стихията на Кир Буличов е лиризираният разказ и цикълът разкази: те са тази кондензирана и гъвкава жанрова форма, в която талантът му се проявява най-ярко. В по-големите форми Буличов става по-дисциплиниран и драматичен: той не е епик, но умее да разказва увлекателно и убедително. Тук обаче по-трудно го отличаваме от останалите фантасти. Силата на Буличов е в изграждането на характера, в психологическата обрисовка, в поетично-тъжно-комичните нюанси, а не в ефектността на обстановката или концептуалността на моделирането, които при по-големите жанрови форми на фантастиката имат по-голямо значение. Може би затова в подобни случаи (като романа „Последната война“) авторът не се стреми да рисува обстановка, значително отличаваща се от земната. От друга страна обаче, повестта „Великият Дух и бегълците“, включена в този сборник, показва резултатния стремеж на Буличов да излезе в други проблемни хоризонти, да даде свой отговор на определени нравствено-философски въпроси, поставяни и от други съветски фантасти. И не е случайно това, че на финала затвореният кръг на човешката обреченост, на манипулационния експеримент е разкъсан — оптимистично. Тази повест е едно от малобройните произведения, в които любовта на Игор Можейко към историята е прескочила и у Кир Буличов; тази тенденция обаче става все по-силна — доказателство е и появилата се през миналата година повест „Похищението на чародея“.
Ако в предишните разкази на Кир Буличов драматизмът се разтопява в лирично-поетичната атмосфера, а хуморът е по-жизнерадостен, напоследък произведенията му стават по-конфликтни, проблемни и сериозни (т.е. тъжни), което е обяснимо: в белетриста с лирична нагласа се крие драматичен писател, а в хумориста — трагик.
Когато заговорим за съвременната съветска фантастика, заслужено започваме с братя Стругацки. Едно от следващите имена, с които трябва да продължим, е Кир Буличов. Досега той беше сравнително непознат на българския читател (поне в преводи). Сега — благодарение на този сборник на издателство „Хр. Г. Данов“, както и на детските книжки, които подготвя „Отечество“ и още един сборник на библиотека „Галактика“ на „Г. Бакалов“, пропускът ще бъде поправен. Това е важно, защото голяма част от по-новите разкази и повести на продуктивния Кир Буличов са пръснати из различни съветски списания и алманаси и са трудно достъпни дори за най-запаления любител на фантастиката.