Като се добра до широката част на корниза, Бялата смърт запълзя по-бързо. По сипея се затъркаля като кълбо, пускайки напред, за да се задържа, къси дебели израстъци.
Но бегълците направиха едва няколко крачки към реката и трябваше да спрат. Покрай реката вървяха хора.
— Ловци са — каза Жило. — По-бързо при тях. Те са ловци от племето на Урагана, няма да ни сторят зло.
— Стой — отвърна Рекичка, — лягай в тревата, дорде не са ни съзрели. Не виждаш ли какви им са копията?
Жило се гмурна в тревата и предпазливо надникна иззад камъка. Копията на хората, дето вървяха край реката, бяха раздвоени на края, за да късат месото и да оставят дълбока и смъртоносна рана. С такова копие трудно се убива животно. Дори дългоногото може да се спаси от такъв удар. С такова копие се ходи само на лов за хора. Бяха воините на Старейшината.
Жило от отчаяние се затъркаля по земята, хапеше ръце, удряше с юмруци по камъните. От страх и ярост сякаш ослепя.
— Духове са! — крещеше той. — Това са духовете на воините! Те не биха могли да излязат от долината.
— По-тихо — молеше го Рекичка. — По-тихо, ще чуят.
Но Жило вече скочи в цял ръст и се понесе срещу воините, обхванат от бяс, който връхлита всеки мъж на племето, почувствувал, че смъртта му наближава.
Рекичка опита да го спре. Тичаше, препъвайки се след Жило, крещеше, плачеше. А отзад, все по-близо, все по-силно се чуваше плющенето на Бялата смърт.
Воините видяха момчето, образуваха полукръг и чакаха да се приближи, за да бъде сигурно, че ще улучат. Рекичка видя в ръцете им мрежа, изплетена от светлосиня тръстика, и разбра, че искат да хванат Жило жив, за да го принесат в жертва на боговете, както направиха с баща й.
Момичето не забеляза кога върху нея падна нечия сянка, само опарването от израстъка на Бялата смърт я изхвърли с вик напред.
Викът й догони бягащото момче и го спря. До ловците оставаха стотина крачки.
Жило видя, че Рекичка тича към него, бялата грамада я преследва по петите и израстъците почти докосват гърба й.
Нещо странно стана с него. Безумието го напусна. Главата му се проясни, а краката се наляха със сила. Той се хвърли да пресече пътя на Рекичка покрай веригата на воините. Успя. Стисна момичето за ръката и го повлече след себе си. Воините се слисаха от изненада, а Бялата смърт не успя да измени посоката си и продължи напред.
Воините разбраха, че плячката може да им се изплъзне, и хукнаха подир Жило, като гледаха да са по-близо до брега, за да не налетят на Бялата смърт. А чудовището прибра израстъците си и се търкулна след бегълците. В края на краищата все някой от преследвачите непременно би настигнал момъка и момичето.
Бялата смърт излезе по-пъргава. Настигна ги до малкото стръмно хълмче, където Жило издърпа изнемощялата си спътница. Тогава бялото кълбо се разля по тревата и обкръжи височината от всички страни. Бялата каша взе да стяга обръча, а воините се спряха по-далечко и гледаха как намалява зелената площадка под краката на момчето и момичето, как Жило отчаяно мушка с копието белите израстъци.
Изведнъж иззад голямото дърво пристъпи още един свидетел на тази сцена. Не принадлежеше към никое племе. Беше по-висок и по-тънък. Имаше голяма блестяща глава, ципест хобот, гърбица и странни одежди. Вдигна ръка с лъскава къса пръчка, от нея излетя ослепителна струя, достигна белия пръстен и той започна да чернее, да се свива, криейки пипалата си. И този човек или бог продължаваше да гори Бялата смърт, докато нейните останки, обгорели и мъртви, се смъкнаха от възвишението и се посипаха на прах по тревата.
Тогава Жило пусна Рекичка, тя падна на земята, а момчето застана на колене и захлупи очи в дланите си.
Гостът
Тишината преследваше Павлиш чак до самия кораб. Изглеждаше, че с тържеството на нощта всички твари се бяха стаили в дупките си или бяха потънали в непробуден сън. А може пък до тях да е стигнал слухът, че самотният човек на брега се чувствува силен, непобедим и неуязвим. Причината беше не само в новия скафандър, който му осигуряваше кислород и сигурна защита от ноктите на морските жители, но и в съзнанието за победа. Неотдавнашното пътешествие към светлинката беше вече нещо като спомен за някогашен зъбобол, който можеш да си представиш, но не и да възпроизведеш.
Ала не го напускаше безпокойството за кораба. Растеше с всяка крачка, с всяка секунда. Въображението му рисуваше неизвестно чудовище, което спокойно раздига примитивната барикада пред люка на „Компас“.