Тишината изглеждаше зловеща. Ниските лениви вълни повдигаха глави над черната мазна повърхност на морето и като искряща лента се разливаха по пясъка. За дългия ден напомняше само тясната зелена ивица над хоризонта, но светлината, която даваше възможност да се види лентата на плажа и стената от храсти по дюните, идваше не от догарящия залез или от светещото море — иззад дюните изгря медна луна и заля нощта със заревото на далечен пожар.
Светлинката остана далеч назад. Примигваше равномерно и вдъхваше сигурност. Вдъхваше увереност в бъдещето. В далечното бъдеще, което вече никак не зависеше от Павлиш. Сега в неговите ръце беше само безопасността на кораба през близките дни. Звездите се оглеждаха в локвите, останали след прилива, а светлата лента на пяната отделяше пясъка от морето. Леко се вървеше. Слегналият се пясък пружинираше под краката.
Най-после отпред, като черна дупка в зведното небе, се очерта „Компас“. Павлиш включи шлемовия фенер на пълна мощност и светлото петно опря в металния корпус. Заобиколи купчинката дървени и обгорели гадинки — останките от несполучливия огън. Струваше му се, че всичко това е станало отдавна, преди много години: и първите просветвания на маяка, и отчаяните му опити да привлече вниманието на жителите на далечната къщичка.
Хитрите резета на люка бяха недокоснати.
От шлюзовата камера Павлиш включи аварийното осветление и въздушните помпи. Спасителният кораб ще дойде след шест дни, значи може да си позволи разкоша да поживее на светло и без скафандър.
Павлиш затвори херметически вратата на шлюзовата камера и се вслуша в свистенето на въздуха, който весело нахлуваше в сектора, като че ли му беше доскучало в тъмнината на резервоарите. Можеше да махне мундщука. Привичните миризми, които ще си останат в кораба дълго след като го е напуснал и последният човек, обвиха доктора, сякаш се радваха на връщането му.
Душът не работеше. Павлиш смъкна скафандъра и излезе в коридора.
Плафоните светеха слабо. Само преди месец би му се видяло тъмно и неуютно, но след дългото пътешествие в мрака коридорът се стори на Павлиш блеснал от весели и ярки светлини, като че беше театрален салон, пълен с празнична публика. Всичко е нормално. Ей сега ще се отвори вратата, ще се покаже капитанът и ще попита: „Защо закъсняхте толкова, докторе?“
Но капитанът не се показа. Капитанът беше мъртъв. Павлиш стигна до края на коридора и преди да влезе в анабиозните камери, се обърна — опитваше се да се самозалъже, да върне отново приятното чувство, че не е сам.
Някакъв човек надникна зад ъгъла и като забеляза Павлиш, се скри. Корабният лекар го възприе като продължение на играта на въображението си. Но тутакси задействуваха вътрешните защитни системи: „Павлиш, сам си на кораба. Тук не може да има никой друг. Това е халюцинация.“
— Халюцинация е — каза той гласно, за да разсее видението, да заличи спомена за него.
Трябва да се стегне. Нещо странно имаше във вида на човека, шмугнал се зад ъгъла. Не принадлежеше към екипажа на кораба: нито към живите, нито към мъртвите, не приличаше на никого от земните познати на Павлиш. Беше чужд човек. Не можа да види висок ли е или нисък, мъж или жена. Но беше сигурен, че никога не е виждал този човек.
Халюцинацията си е халюцинация, ала не е зле да се провери. Павлиш съжали, че остави пистолета в скафандъра. Бавно се връщаше по коридора, готов да се залепи до стената или да се шмугне в някоя каюта. Изведнъж го достраша, може би точно защото най-страшното беше вече минало и новата опасност, възникнала така неочаквано, го свари неподготвен. Прокрадвайки се по коридора, Павлиш се улови, че уговаря пришелеца да се окаже игра на въображението.
Зад ъгъла нямаше никого. Люкът на шлюзовата камера беше херметически затворен и плафонът на тавана леко потреперваше, сякаш му се надсмиваше. Ако се крие някъде тук, Павлиш би чул дишането му. Тишината на мъртвия кораб беше почти непоносима, тежка, кънтяща.
Павлиш постоя минута-две неподвижно и се увери, че е сам. Нервите му изневеряват. И все пак трябва окончателно да се убеди. Павлиш взе от шкафчето мундщука, метна балона на гърба си и влезе в шлюзовата камера. И тук беше празно. Отметна капака на люка. Посрещна го тъмнината и шумоленето на морето. И просто ей така, за всеки случай, взе ръчния фенер и прекара лъча му по пясъка — нищо, по морето — и то беше пустинно. По храстите. Там светлинният лъч улови фигурата на човек, бягащ по рохкавия пясък. Фигурата се спря за миг, после отскочи встрани, за да избегне светлината, и изчезна в трънаците. Храстите не попречиха на госта да се скрие в дебрите им.