Значи не е било халюцинация. Гостът съществува, живее на тази планета.
Павлиш още малко задържа лъча на онова място в храстите, където се скри човекът, после угаси фенера и се върна на кораба. Отново го обзе безпокойство. Нощният жител на планетата е могъл да се добере до анабиозните камери.
Павлиш се втурна обратно в коридора, като забрави да свали мундщука и да остави фенера на мястото му. Вратата на анабиозните камери бе херметизирана, но все пак не се успокои, докато не влезе вътре и не видя показанията на приборите. Работеха нормално. Втората смяна спеше. Нощният гост не се бе добрал дотук.
Павлиш обиколи целия кораб — надничаше в сектори и трюмове, промъкваше се сред разбити прибори и изкорубени преградки. Изведнъж му се стори, че се отвори товарният люк и изгуби двайсетина минути, дорде се убеди, че люкът е заклинен така сигурно, та без лазер не може да се мръдне. И все пак не можеше да се успокои. Върна се в шлюзовата, облече скафандъра, взе пистолета и се измъкна навън. Бавно повтори пътя на госта, като се мъчеше да различи следите му. Затъвайки в пясъка, Павлиш стигна до самите храсти. Ала не откри нито следи, нито пролука в храстите, където би могъл да се скрие човек.
Преди да си легне, той забарикадира люковете и увеличи светлината. Отщя му се да яде и дълго не можа да заспи — вслушваше се в звуците зад притворената врата. Такива нямаше. Тъй си и заспа с ръка, стиснала пистолета под възглавницата…
През нощта ръката му отече, присънваха му се кошмари, в които той пак и пак вървеше по брега и затъваше, а пред него, озъртайки се, крачеше нощният гост и го мамеше към черната бездна.
Павлиш спа дванадесет часа и се събуди в делово настроение. В края на краищата няма нищо чудно, че на планетата живеят нейните стопани. Може още да ходят голи и да не строят градове, затуй и не са ги открили при разузнавателния полет. Дали са разумни, или се стремят към това — във всеки случай са любопитни, за което не бива да ги упрекваме.
Лежеше и се вслушваше в шумовете. После въздъхна и си каза „Добро утро“. Трябваше да преживее тук шест денонощия в пълна самота. Проблемите как да оживее, как да спаси другарите си, перспективата за бавна смърт — всичко е минало. Но шест дни не са малко и е глупаво да ги прекарва, легнал на койката, препрочитайки за четвърти път пети том на Ключевски. Сетне познатите ще има да го разпитват: „Ами ти, Слава, какво правеше, като се върна на кораба?“ Може да им отвърне, че го е ударил на сън. Познатите ще се усмихнат, няма да кажат нищо, но ще си помислят: „Ама че глупак. Да попаднеш на нова планета и да проспиш шест дни.“
Ако може да се вярва на справочника, след три земни денонощия ще настъпи утрото. Тогава ще трябва да тръгне по брега в посока, обратна на маяка. Сигурно там все някъде има пролука в безкрайните храсти и ще може да надникне вътре, да погледне къде и как живее нощният гост.
Като взе това решение, за да не губи времето си напразно, Павлиш излезе навън, откри в купчината трески едно по-запазено тяло на летяща гадинка и го примъкна в лабораторията. Вратата на анабиозния сектор херметизира така здраво, че дори ако се зарази от някоя местна болест, нито един вирус да не проникне до ваните.
Наложи се доста да пошета из лабораторията, дорде успее в купчината трошляци да открие и приведе в работно състояние поне някакви инструменти. Още от училище не му се бе налагало да препарира без помощта на микроскоп, на слаба жълта светлина, като използува вместо предметни стъкла дъната на колби и чаши. С удоволствие ругаейки първобитните условия на своето съществуване, Павлиш разряза няколко гадини и се увлече. При светлината на фенера улови в морето три дребни морски животни, намери в трюма контейнер със спирт, примъкна от кухнята очукани тенджери, тигани, превърна лабораторията в един доста смотан музей, докара си мазоли и мехури по ръцете и към края на третия ден вече беше първият в Галактиката специалист по биология на планетата. Наистина по биология на низшите й форми, чиято структура даваше основание да се предполага, че еволюцията тук е отишла доста далече. Сутринта по светло ще може много, твърде много да разшири познанията си.
Най-големия сюрприз му поднесоха храстите. Оказаха се не само растения, но и животни — сложна симбиоза на растения с кухи стъбла и най-прости организми, които живееха във вътрешността им. Това бяха обществени организми, подобни на мравките, и тъкмо те караха клонките да се противопоставят на опитите на чужденците да проникнат във вътрешността на храсталака, където кипеше разнообразен живот, свързан в единна система.