— Учуден ли си? — попита Павлиш.
— На духовете е позволено много — отвърна Старейшината.
— Бих искал да сляза долу в селото — каза Павлиш.
— Долу?
— Да.
— Тук лошо ли ти е?
— Не, добре ми е. Ала искам да видя селото.
— Няма ли да дойдеш в храма? — попита Старейшината.
— Ще дойда. Интересно ми е да видя храма.
Старейшината отново се изуми.
— Интересно ли? — попита.
Ниското му чело се сбърчи. Решаваше някаква задача.
— Ти ще идеш в храма — каза накрая. — И ще чакаш там.
— Е, добре — съгласи се Павлиш. — А дълго ли ще чакам?
— Не — рече Старейшината.
Тубата го интересуваше. Ръката му току посягаше към нея, дългите нокти въртяха жълтата играчка.
— Ти си убил Бялата смърт — каза Старейшината. — Защо я уби?
— Бялата смърт ли? — попита Павлиш. — Не я познавам.
— Там до реката. Воините казаха, че си убил Бялата смърт.
Павлиш се досети, че тук наричат тъй „слона“.
— Да — каза той. — Бялата смърт заплашваше хората.
— Ама те са нарушили закона.
— А мигар Бялата смърт не бива да се убива?
— Жило е нарушил закона.
„Господи — рече си Павлиш, — върви, че се разбери с тях.“ Беседата стигна до задънена улица. И Старейшината, и Павлиш не се разбираха един друг. Нещо абсолютно очевидно му се изплъзваше. И той чувствуваше, че Старейшината знае повече от него.
— Някой от твоите хора идвал ли е в моя дом? — попита Павлиш.
— Къде е той?
— На морския бряг. Оттатък реката.
— Твоят дом ли? — попита Старейшината.
— Ами да, разбира се. Аз долетях от небето. И моят дом е на морския бряг. После ще отлетя обратно.
— То се знае — каза Старейшината.
— Та ходил ли е някой там?
— Никой не излиза от долината — отвърна Старейшината.
— Не е вярно — каза Павлиш.
— Никой не излиза от долината. Който го направи, нарушава закона. И Бялата смърт ще го убие.
— Твоите воини излязоха от долината — възрази Павлиш.
— Моите воини вървяха по следите на оня, дето наруши закона.
Омагьосан кръг. Никой не може, но воините могат, защото никой не може.
— Хайде — каза Старейшината. — Отиваме в храма.
Излязоха на площадката. Воинът все тъй седеше до стената и дремеше. Крайчецът на дълъг сив облак бе надвиснал над дъното на долината и там валеше дъжд. Пред една колиба се боричкаха деца. Вятърът вдигаше праха и го завърташе като вихрушка до урвата. Планетата беше мирна, добра.
— Далече ли е? — попита Павлиш.
— Ти знаеш — каза Старейшината.
— Аха — съгласи се Павлиш. Духът трябва да знае къде е храмът.
Старейшината стигна до края на площадката, откъдето започваше широка пътека и се спускаше полегато покрай урвата. След десетина крачки спря, погледна Павлиш и неочаквано скочи напред. Павлиш се взря в земята под краката си. Под тънкия слой чакъл и пясък се провиждаха клонки. Навярно маскиран капан. Засили се и скочи тъй, че да стъпи до Старейшината. Не беше лесно — пречеха му нещата, закрепени на скафандъра. Но не му се искаше да губи престиж. Щом аборигените скачат, какво остава за един дух. Неуспешно обаче. Нещо изхрущя и земята под краката му изчезна. На пътеката останаха само ръцете му. Долу, в дълбоката пукнатина, полетяха клони и камъни. Павлиш дори не успя да се уплаши. Краката му се плъзгаха по урвата, все не смогваше да опре върховете на обувките си в отсрещния скат и да се измъкне на пътеката.
— Помогни ми — каза Павлиш колкото може по-спокойно на Старейшината.
Той не се помръдна. Мислеше. Явно духът не издържа изпитанията и Старейшината премилаше в мозъка си позакрепналите съмнения.
Кракът му най-после напипа издатинка, Павлиш опря нокти в края на пътеката и се повдигна. Изведнъж лошо предчувствие го накара да вдигне очи нагоре. Старейшината неуверено пристъпи, но срещна погледа на Павлиш и се спря.
— Махай се — рече Павлиш.
Камъкът, на който бе закрепил крака си, полетя подир своите събратя, но за щастие вече се бе измъкнал до кръста. Последен тласък и коляното му опря на пътеката. Изправи се, като гледаше да не повреди балоните.