Старейшината се бе облегнал на скалата и присвил блажено очи, се почесваше по корема, сякаш бе забравил за съществуването на духа.
Павлиш стана, отърси праха от скафандъра и си позволи да се обърне. Фалшиво мостче покриваше пукнатината, която стигаше чак до реката. Дощя му се да обиди коварния стопанин.
— Страх те е да не дойдат хора отдолу ли?
— От нищо не се страхувам — каза Старейшината. — Отиваме ли в храма?
— Да — съгласи се Павлиш.
В края на краищата сам си е виновен. Следващия път трябва да бъде по-внимателен. Не бива да се отпускаш на чуждо място.
Павлиш вървеше по стъпките му. Старейшината очакваше някакви опасности отдолу. Дали се страхуваше от съплеменниците си? От Бялата смърт? От съседното племе?
Храмът беше изсечен в скалата като жилището на Старейшината. Може да са използували стара пещера. От широката площадка към входа водеше грубо изсечена стълба. Входът не беше много голям и се стесняваше в горната част, а от двете страни се издигаха ниски колони, украсени с по едно око, разсечено от тясна зеница. И толкова.
— Върви там — каза Старейшината.
— А ти?
— Аз ще се върна назад.
Какво ли още си бе наумил спътникът му? Павлиш реши, че най-вероятно върху главата му ще се стовари каменен блок.
— Ти върви пръв — каза той.
— Защо? — учуди се Старейшината. Козината на главата му щръкна.
— Не ми харесва тук — каза Павлиш, — ще отида долу в селото.
— Не бива — отвърна Старейшината.
— Старейшино! — чу се отгоре.
— Какво?
По пътеката идваше воин. Старейшината пристъпи към него и воинът, съобразил, че сведенията, които носи, не са предназначени за духове, се наведе и му прошепна нещо на ухото.
Явно новините не му се поправиха. Козината на врата му щръкна, размърдаха се мускулите на раменете му, приклекна, сякаш се готвеше за скок.
— Й-ех! — викна той. Хвърли се напред, впи нокти в лицето на воина, който изпусна копието и падна на колене. Старейшината го риташе с крака, после светкавично грабна копието от земята и го метна във воина. Той успя да отскочи и наконечникът се разби в скалата, пръскайки се на парченца.
Старейшината вече бягаше нагоре по пътеката, забравил за воина и за Павлиш, който отскочи встрани. Изчезна зад завоя, сякаш скалата го глътна.
Павлиш приближи до воина, а той се озъби заплашително.
— Е, дявол да ви вземе! — каза Павлиш. — Явно сме възпитаници на различни колежи.
Дали да отиде в храма? Но Старейшината искаше това. Павлиш не му вярваше. По-добре да слезе в селото. Дявол го знае какво още ще измисли оня, когато си спомни за Павлиш. Воинът ближеше изподраната си ръка.
Павлиш тръгна към колибите…
Утъпканата площадка пред тях беше празна. От купчината боклуци излетяха насекоми, понесоха се към Павлиш, завъртяха се над шлема му. Дете с кокал в ръката излезе на слънчице и като видя човека, застина от ужас. От колибата се протегнаха нечии дълги ръце, вмъкнаха детето вътре и оттам се дочу писък. Вратата на другото жилище бе затисната с голям камък.
Колибите си приличаха, в същност какви колиби — примитивни убежища, криво-ляво покрити с клони и сухи листа.
Павлиш се отдръпна към брега на ручея и оттам снима общия изглед на селото. Сетне се обърна, погледна нагоре. Входът на пещерата, през която проникна в долината, не се виждаше. На площадката пред храма тъмнееше петно — воинът все тъй си лежеше до стъпалата.
Изведнъж Павлиш се разтревожи. Какво би могло да разяри така Старейшината? Може би воините са сторили нещо лошо на пленниците? Може Жило и момичето да са избягали? Как не се сети по-рано за това?
Павлиш се върна към сипея и до ручея се сблъска с една стара жена, която се отличаваше от другите аборигени, които бе видял. Ръцете й бяха толкова дълги, че като вървеше, докосваше земята с пръстите си, без дори да се навежда. Голямо криво гърне се поклащаше на плоската и глава. Човек имаше чувството, че го придържа с веждите си — нямаше никакво чело. Очите, потънали в дълбоките очни ябълки, горяха с жълт пламък. Като видя Павлиш, жената приседна, сякаш не я държаха краката, закри лице с треперещите си ръце и замърмори нещо неразбрано.
— Не бой се — каза Павлиш. — Няма да ти сторя нищо лошо.
— Дух. Дух. Велики Дух… — мърмореше старицата. „Лингвистът“ припукваше, мъчеше се да преведе думите й… — Дай месо… дай… пощади ни.
— Може да се предположи, че срещата с мен, макар и страшна, не е неочаквана — каза Павлиш гласно, докато отминаваше старицата и се изкачваше към храма.
Като видя Павлиш, воинът се надигна. Пясъкът около него бе потъмнял от кръв.
— Върви си у дома — рече му Павлиш. — Че ще останеш без кръв. — Воинът сякаш не го чуваше, макар че „лингвистът“ отчетливо изписука превода. Павлиш погледна входа на храма, но реши да отложи посещението.
Капанът, в който едва не се насади, разсичаше пътеката.
Този път Павлиш се засили така, че да прескочи, та и запас да му остане. Дръннаха балоните на гърба му.
На площадката пред пещерата и жилището на Старейшината нямаше жива душа.
— Хей, стопани — повика Павлиш. — Къде потънахте всички? Забравихте госта си.
Никой не се обади. От тъмния вход изскочи уплашена от вика гадина и отлетя, подета от вятъра.
Павлиш включи шлемовия фенер и предпазливо навлезе в тъмния коридор, дето водеше към стаите, от които започваше подземният тунел. Пристъпваше бавно, но песъчинките хрущяха под краката му и това правеше тишината още по-кънтяща и дълбока. Павлиш обиколи всички помещения, ала воините и пленниците им сякаш бяха потънали в земята. Вратата към подземието беше открехната и оттам не идваше ни шум, ни звук.