— Може да се предположи, че срещата с мен, макар и страшна, не е неочаквана — каза Павлиш гласно, докато отминаваше старицата и се изкачваше към храма.
Като видя Павлиш, воинът се надигна. Пясъкът около него бе потъмнял от кръв.
— Върви си у дома — рече му Павлиш. — Че ще останеш без кръв. — Воинът сякаш не го чуваше, макар че „лингвистът“ отчетливо изписука превода. Павлиш погледна входа на храма, но реши да отложи посещението.
Капанът, в който едва не се насади, разсичаше пътеката.
Този път Павлиш се засили така, че да прескочи, та и запас да му остане. Дръннаха балоните на гърба му.
На площадката пред пещерата и жилището на Старейшината нямаше жива душа.
— Хей, стопани — повика Павлиш. — Къде потънахте всички? Забравихте госта си.
Никой не се обади. От тъмния вход изскочи уплашена от вика гадина и отлетя, подета от вятъра.
Павлиш включи шлемовия фенер и предпазливо навлезе в тъмния коридор, дето водеше към стаите, от които започваше подземният тунел. Пристъпваше бавно, но песъчинките хрущяха под краката му и това правеше тишината още по-кънтяща и дълбока. Павлиш обиколи всички помещения, ала воините и пленниците им сякаш бяха потънали в земята. Вратата към подземието беше открехната и оттам не идваше ни шум, ни звук.
Духовете
Могъщият дух тръгна след Старейшината. Жило разбра, че с него е свършено. Много му се искаше да живее, но тук, в долината, рядко някой достигаше зряла възраст. Смъртта ги причакваше на лов и в полето, криеше се в болестите и лавините, можеше да се яви във вид на наказание от Старейшината. И тогава той ще заповяда да занесат тялото на умрелия в храма, зад здравата врата. А воините, изпълнили заповедта, ще излязат от храма и ще пеят край входа страшни песни за смъртта. Само Старейшината ще остане вътре. А после воините отново ще влязат и ще изнесат трупа нарязан, за да го напуснат злите демони, които се крият в мъртвите и болните. Тялото ще изгорят. Съвсем доскоро, дядовците помнят, мъртвите са били изяждани и най-добрите парчета са се падали на воините. Но туй е било в дивите времена.
Жило знаеше за смъртта, беше я виждал, ала това бе чужда смърт. Своята смърт е далечна, тя трябва да си отиде, както отминава сутрешният дъжд. Ще се върне там, в онзи свят на духове, в безплътния свят, където няма дълга нощ, ярко слънце и чиста вода.
— Сега вече няма да избягаш — каза тъмносивият воин, дето му викаха Облака. Старейшината го взе от селото малко момче. Облака бутна момъка в гърба към мрака и се засмя.
— Облако — обърна се към него Рекичка, — помниш ли, че имаме една и съща баба?
— Аз съм воин на храма — отвърна Облака, — нямам майка и баща.
— Туй е било преди — каза Жило. — Сега всеки има майка и баща. Така казваше Немия Ураган.
— Ти какво дрънкаш с тях? — скара се на Облака главният воин Косата Слана.
От блъскането Жило падна на каменния под. Вратата изскърца. Чуваше се как Облака се настанява от другата страна на вратата.
— Тръгвам — каза Сланата. — Да не заспиш.
— Върви — отвърна стражът. Стана тихо.
В мрака Жило потърси ръката на Рекичка, седна и се притисна до нея, за да му бъде по-топло. Стените надвисваха, ниският таван смазваше.
— Облако — попита той. — Ще се върне ли за нас нашият дух?
— Не знам — каза Облака. — Старейшината отиде с него в храма. Старейшината знае пътищата на боговете.
Рекичка извика — хлъзгаво студено змийче се плъзна по стъпалата й.
— Не бой се — успокои я Жило.
Облака запя песента за Великата тайна, за пътя към Тъмния поток. Жълтият лъч светлинка, проникващ през цепнатината на вратата, се премести. Облака придърпа светилника, защото като всички жители на долината се страхуваше от тъмнината.
Рекичка впи ноктите си в дланта на момчето.
— Какво има?
— По-тихо. Тук има някой.
— Само змии.
— Тук има някой голям. Той ни следи.
Сега и Жило усети чуждото присъствие. Чувствителните му уши не долавяха нито звук. Нямаше и мирис. Нищо нямаше. Само присъствие. Някой стоеше в ъгъла на пещерата и разглеждаше пленниците.
— Върви си, Дух — каза Жило. — Иди си, щом не искаш да ни помогнеш.
— Може би това е нашият Дух? — попита Рекичка.
— Какво разправяте — попита Облака иззад вратата.
От ъгъла на пещерата се чу лек смях. Облака разтвори вратата и пъхна вътре ръката си със светилника.
— Какво става тук? — викна той.
Светилникът за секунда изтръгна от мрака неясна и смътна човешка фигура, която потъваше в стената, разтваряше се в нея.