— Не е нашият Дух — въздъхна Рекичка.
Но Жило мислеше за друго. Ръката на воина държеше светилника. Беше близо. Момъкът дръпна Облака за ръката, той се удари във вратата, влетя в камерата, изохка и падна на каменния под. Жило го удари, вдигна копието и затича, без да се оглежда.
В долината на светло ще ги хванат веднага. Воините ядат месо и затова бягат бързо. Могат да се скрият единствено в тъмната пещера и да потърсят после пътя към реката. Рекичка бягаше отзад. Споменът ги доведе до дървената врата. Стражът до нея се понадигна и насочи копието, взирайки се в полумрака. Изскочил иззад ъгъла, Жило го събори, налегна с рамо вратата и тя изпука, поддаде се. За малко не падна на каменната стълба — Рекичка успя да го подхване. Отгоре се процеждаше слаба светлина, отпред — мрак. Уповаваха се само на слуха, обонянието и паметта, здравата памет на първобитно същество, запечатала завоите, слизанията и изкачванията на дългия път към реката.
Подире им се чу шум от потеря. Жило тичаше, насочил напред копието си. Усетеше ли надвиснал камък или пукнатина, предупреждаваше Рекичка, без да се обръща.
Потерята не изоставаше. И те знаеха пещерата. Познаваха я много по-добре от бегълците. Бяха сърдити, защото ако не настигнеха момчето и момичето, ги чакаше гневът на Старейшината. А те трепереха от неговия гняв.
— Скоро ли ще стигнем? — попита Рекичка. — Уморих се. След малко ще падна.
Жило разбра, че няма да избягат, ще ги догонят. Свърна встрани, в непознатия мрак и дръпна подире си Рекичка.
— Ще почиваме ли?
— Мълчи сега — прошепна Жило. — Нито звук. Не дишай.
Тропотът и виковете бяха толкова близко, че Жило с мъка се сдържаше да не се хвърли по-навътре, в дъното, къде и да е, само по-далеч от смъртта, от страшните воини. Залепи се за земята и притисна с ръка Рекичка, която се мъчеше да скочи, защото се задушаваше.
— По-тихо, мълчи — молеше я той беззвучно. — Тихо.
Съвсем наблизо се чуха стъпки, пресекливо дишане, хриптене и викове…
— Ще чакаме ли? — прошепна Рекичка.
— Малко — каза Жило. — Те ще се върнат и ще ни търсят.
— А сетне?
— Ще си отдъхнем и ще пълзим към изхода. Ама не по главния път, а тук, между камъните. Помниш ли колко воини тичаха?
— Не. Много…
— Може би шест. Може седем. Трябва да се знае. Че сетне ще тичаме през тясната пещера. Да не вземем да се тикнем в капана помежду им.
— Ще ги убиеш ли?
— Ако е един, може да го убия. Ако са двама, те ще ме пречукат.
Жило се умори, искаше му се да се притисне до Рекичка и да заспи.
— Ти си голям ловец, Жило — каза тя. — Ами ако изтичаме обратно, дорде са там? И се скрием в селото?
— Не бива — отвърна Жило. — Там са Старейшината и другите воини.
— Да не чакаме повече — предложи Рекичка. — Надушват ни. Чуваш ли, тече вода? Да вървим по водата.
— Ами ако е дълбоко?
— Не бива да се бавим.
— Почакай — каза Жило. — Сега ще притичат обратно и тогаз ще тръгнем.
Говореха тихо, съвсем тихо. Но пещерата разнасяше даже шепота и Старейшината, който бързаше след воините, чу гласовете и се промъкна съвсем наблизо, преди Жило да го надуши. Прекалено близко…
— Стой — каза Старейшината тихо. — Ти не знаеш пътя в тъмнината. Няма накъде да бягаш.
Би могъл да извика воините. Вместо това говореше тихо. Беше предпазлив. Стоеше на десетина крачки от бегълците, зад камъка. С точност знаеше къде са те. Издаваха ги миризмата и топлината на телата им. Никой в племето не усещаше така топлината на живите тела, както Старейшината. Би могъл да стане голям ловец.
Копието се удари в камъка и се строши, а Старейшината излезе напред и го настъпи.
— Жило, нищо повече не можеш да сториш. Ела при мен. Нека Рекичка върви отпред.
— Не отивай, Жило — каза Рекичка.
— Духовете са великодушни — продължаваше Старейшината, като че ли не чуваше думите на момичето. — Може да ти простят.
Гласовете на воините приближаваха. Връщаха се, надничаха в разклоненията, подвикваха си.
— Ако дойдеш сам — каза Старейшината, — ще те преведа обратно и ще те затворя. Ще чакате решението на духовете. Ако дойдат воините, ще те убият. Озлобени са и аз не мога да ги спра. Ти ги познаваш. Хайде.
— Не отивай, Жило — молеше Рекичка.
Жило запълзя по корем към равния тих глас на Старейшината. Още малко и ще може да скочи, и…