Старейшината чу, подуши, отстъпи крачка встрани и Жило не успя да го удари, както искаше. Падна до него, вкопчен в острата козина на Старейшината. Около минута се чуваше само дишането на враговете, скърцане на зъби и триенето на стъпалата в камъните. Рекичка се завтече на помощ, но не можа да се оправи в тъмното кой къде е. И в този момент Старейшината закрещя и неговият вик изпълни пещерата:
— Хе-ей! Насам!
Воините бяха вече близко. Стовариха се върху бегълците.
Жило пусна Старейшината, измъкна се от лапите на воините и скочи зад един сталагмит. Спря за миг, отзад мърдаха тела, Рекичка пищеше. Що да стори? А тя сякаш отгатна мислите му.
— Бягай — викна. — Бягай! По-скоро бягай към реката!
Жило послушно затича нататък, подтикван от виковете на приятелката си.
Гласът стихна. Само далечното ръмжене на воините и неясните думи на Старейшината изпълваха пещерата…
Павлиш излезе на площадката пред пещерата. Къде потънаха всички воини? В подземието ли са отишли пак? Или ги е нападнало друго племе? Не, най-вероятно нещо е станало с пленниците. Дали да се пъха обаче в черната пещера…
Павлиш надникна в жилището на Старейшината. Нямаше никого. Как можа да се забърка в тая история… В края на краищата логиката показва, че ти, Слава, трябва да оставиш тези същества на мира. Ако се захванеш със спасението на околните, резултатите могат да бъдат и съвсем противоположни. Не е ли време ти, корабният лекар, да се заемеш със собствените си задължения? Да, но жалко за момчето и момичето.
Павлиш влезе вътре и седна на кожата. Тук мухите не му досаждаха, не се блъскаха в забралото на шлема.
Все едно, сега няма да може да се измъкне от долината.
— Почивате ли си, Павлиш?
Павлиш вдигна глава. На кожата срещу него, където доскоро се пъчеше Старейшината, беше се настанил удобно младеж с големи очи. Седеше си, опрял глава на свитите си колене, подложил длан под брадичката си, и гледаше втренчено Павлиш. Огромните му очи бяха прозрачни и изобщо нямаха бяло. Младежът имаше дълга шия и източена, приплесната отстрани глава, сякаш природата специално се бе постарала да подчертае птичето изящество на това същество. Гладък блестящ костюм без шевове и гънки плътно обхващаше тялото му, сякаш по него струеше тъмна вода.
— Мисля — отговори Павлиш и чак тогава се учуди. — Как дойдохте тук?
— Тук бях — каза младежът.
Мозъкът на Павлиш усилено работеше, прехвърляше възможните варианти: откъде се взе този момък? Знае руски език. Ходи без шлем и скафандър, леко облечен, значи живее тук, свикнал е с този свят. Известно му е името ми.
— Идвали ли сте на „Компас“? — попита Павлиш.
— Да. Вие ме изплашихте.
— Защо си отидохте?
— Не питате защо дойдох?
— Почти същото е.
— Не исках нищо лошо. Просто от любопитство. Не исках да ме видите. Спокойно щяхте да си заминете, щом дойдеше очакваната помощ. Ала щом разбрах, че ме видяхте, си рекох, че и вие сигурно ще полюбопитствувате.
— Не искахте това, така ли?
— Да. И ви подцених. Не си представях, че ще успеете да проникнете в долината.
— Откъде знаете моя език? — попита Павлиш.
— Знам. — Младежът не пожела да обсъжда тази тема. Заприказва за друго. — Простете — каза той, — че ви се наложи да изпитате толкова неприятности заради аварията. Но за съжаление тогава не бях в долината. Не можах да ви се притека на помощ. После Старейшината ми разказа, че са видели падаща звезда. Тогава се заинтересувах. Първо реших, че корабът е унищожен. А вие сте се добрали до маяка, нали?
Ръцете му непрекъснато бяха в движение.
— Да — отвърна Павлиш. — Преди няколко години тук е идвал някой. Може би се е спускал робот?
— Няколко десетилетия — поправи го събеседникът.
— И не е открил тук следи от цивилизация?
— Роботите могат да сгрешат. Следите трябва да са прекалено очевидни, за да бъдат достъпни за тяхното съждение.
— Говорите руски почти без акцент. — Павлиш упорито и безнадеждно опитваше да удовлетвори любопитството си.
Младежът се усмихна.
— Благодаря за комплимента.
— Защо тук ви смятат за дух? — попита Павлиш.
— Така ли мислите?
— Никой не беше особено поразен от моето появяване — нито Старейшината, нито войните. Това ме учуди още в началото.
— Вие сте наблюдателен — прекъсна го младежът. — Сега ме изслушайте внимателно. Обещавам ви, че ще дойда при вас на кораба и всичко ще ви разкажа. И за себе си, и за вас, и защо зная вашия език. Тук не се крие никаква тайна. Обаче сега времето ни е много малко. Всяка минута може да влезе някой.