При тези думи момъкът скочи леко — беше висок и крехък.
— Да, между другото — къде е Старейшината? Какво става с пленниците? — попита Павлиш.
— Какви пленници?
— Жило и Рекичка. — Павлиш стана и се отмести, за да мине момъкът.
— Вече се запознахте?
— И то при много драматични обстоятелства…
— Жило и Рекичка са в определената за тях килия. Нищо няма да им стане. Бях там преди малко. — Момъкът се спря на вратата и тънките му ръце замряха във въздуха.
— Килията е празна.
— Грешите. Последвайте ме. Повтарям, няма време. Съвсем случайно наминах в това помещение, та ви срещнах. Стопанинът може да се появи всеки момент.
— Старейшината също избяга.
— Никъде не е избягал. Слушайте. Моля ви да не се намесвате в работите на долината. Сега ще ви изведа по един път, който зная само аз. После ще се опитам да оправя онова, което сте забъркали.
— Нищо не съм забъркал…
— Ама не ме прекъсвайте! Ще ме чакате на кораба. Ще дойда. Много скоро ще дойда, може би след няколко часа. Давам ви дума, че ще ви разкажа всичко. А сега вървете след мен. И колкото по-бързо ви забравят тук, толкова по-добре.
Насреща им се зададе Старейшината. Младежът замръзна на място и Павлиш за малко не връхлетя върху него.
— Късно — каза момъкът на руски. — Мълчете. Аз ще говоря.
В този миг забърбори Павлишовият „лингвист“ — младежът бе преминал на местния език.
— Къде изчезна? — попита той Старейшината. Гласът му беше висок и рязък.
Двама воини, които влязоха в пещерата след Старейшината, се спряха и заотстъпваха назад в тъмното.
— Велики Дух! — викна Старейшината, като едновременно се привеждаше към земята и отмяташе глава, за да не изпуска погледа на младежа. — Повелителю на духовете, виновен съм пред теб. Ала мислех, че той е лъжлив дух, изпратен от Великата Тъма. По толкова много неща прилича на простосмъртните.
— Следвай ме — каза младежът и заобиколи Павлиш. — Не е редно да приказваме на открито. Могат да ни видят.
— Прав си, Велики Дух — съгласи се Старейшината. — Нека стените ни скрият от чужди очи.
Павлиш видя кръв по лапите му.
— Казвай — каза младежът. — Казвай какво стана.
— Избягаха — оплака се Старейшината. — Не знам как.
— Каква е вината им? — попита момъкът. — Видях ги в пещерата. Казвай бързо.
— Хванахме ги — каза Старейшината. — Те бягаха, ама ние ги хванахме.
— Разкажи всичко отначало.
— Не знаеш ли? — вдигна глава той и Павлиш видя кървящи рани по врата му.
— Я не разпитвай духа! — ръката на момъка излетя нагоре и дългият му пръст за секунда замря пред лицето на Старейшината. — Знаеш, че тук не се пита. Щом съм казал, че искам да знам, разказвай.
— Тя беше лоша — заоправдава се Старейшината. — Нали помниш, Дух, че баща й дойде от планината. Ние искахме да го убием, но ти рече: „Нека да живее.“
— Немия Ураган ли се казваше баща й? — попита момъкът.
— Да, Немия Ураган. Сетне той искаше да избяга от долината. Наложи се да го занесем в храма. Помниш ли?
— Помня — каза младежът. — Имаше дъщеря, нали?
— Рекичка. Освен това имаше и един младеж, Жило. Той също беше се наслушал на приказките на Немия Ураган.
— Нали заповядах да се открие пътят, по който е минал Немия Ураган, и да се затрупа с камъни.
— Бялата смърт го пазеше. Пътят можеше да потрябва.
— Искаш да кажеш, че те са отишли при реката?
— Да. Щом разбрах, изпратих подире им воини. През пещерата. Воините ги настигнаха. Бялата смърт също. Ала твоят брат уби Бялата смърт.
— Брат ми? — учуди се младежът.
Старейшината врътна глава към Павлиш.
— Вие?
— Точно тук аз излизам на сцената — призна си Павлиш. — Сега ми е неудобно. Сякаш съм се вмъкнал в чужда градина и ме е хванал пазачът.
— Сам съм си виновен — бързо каза юношата на руски. — Не биваше да се отлъчвам.
— Те се върнаха заедно — рече Старейшината, без да гледа към Павлиш. — Воините не смееха да спорят с духа.
— Добре че не сте продължили да раздавате справедливост и присъди — каза младежът на Павлиш.
— Аз не съм агресивен — възрази Павлиш и се обърна към Старейшината, приканвайки го да продължи.