— Вчера Великия Дух каза, че може да дойде брат му. Ала очите ми ме излъгаха. Стар човек съм и не съм достоен да бъда Старейшина. Боговете са дарили твоя брат с плът.
— Боговете са всемогъщи — изрече младежът назидателно.
— Брат ти насмалко не загина, като пропадна в капана на пътеката.
— А какво става с Рекичка и Жило? — попита Павлиш.
Старейшината мълчеше и гледаше младежа, като че ли чакаше разрешение да отговори.
— Говори — каза младежът. — Трябва да напуснем долината. Аз ще се върна.
— Ние ги настигнахме.
— В тъмницата ли са?
— Скоро ще го хванат. Воините са по дирите му.
— Така. — Младежът се наведе напред, почти докосвайки Старейшината с върховете на изпънатите си, трептящи като струна пръсти. — Така.
— Не се гневи, Велики Дух. Ще го хванат.
— А къде е Рекичка? Какво става с момичето? — попита Павлиш.
— Настигнаха я. Тя се биеше като див звяр.
— Какво й е?
— Умря.
— Как? — младежът се люшна напред.
— Не можах да спра воините. Тя се биеше, а те бяха озлобени.
— Без мое разрешение? — Младежът махна с ръка, като че ли искаше да удари с нея по камъка.
„Ще се нарани“ — мярна се в ума на Павлиш. Ръката свободно мина през камъка. Като забеляза учудения поглед на Павлиш, младежът тутакси вдигна ръка до гърдите си и каза бързо, сякаш нищо не бе станало:
— Голямо е прегрешението ти, Старейшино. Прекършил си волята на боговете, защото казано е: не убивай, преди да си получил тяхната дума.
— Виновен съм, Велики Дух.
Старейшината наистина беше здравата наплашен. Не го учуди дори произшествието с ръката на Великия Дух. Сведе глава.
— Убил си момичето. Изпуснал си Жило. Накъде избяга той?
— Към долината, към реката. Ама ще го настигнат до задръстването. Щях да ида с воините, но не мога да бягам бързо.
Младежът за миг затвори очи, мислеше. Погледна Павлиш и каза тихо и настойчиво:
— Моля ви, постойте тук. Не ходете никъде. Ако не бяхте вие, сега момичето щеше да е живо.
— Добре — отвърна Павлиш смутено.
Момъкът се обърна към Старейшината:
— Върви след воините. Върнал си се, защото те е страх от Жило. Не ти се иска да умреш. Върви след воините. Аз ще ида напред и ще видя къде е отишъл Жило. Ще ти посоча пътя. Върви де.
Старейшината заднишком изпълзя от пещерата.
— Бързо ще се върна — каза младежът. — Аз — напряко. Стана и тръгна към далечния ъгъл на пещерата.
— Чакайте.
После влезе в стената, сякаш потъна в гъста мъгла.
Жило дотича до задръстването. Тънки лъчи светлина проникваха през цепнатините между камъните и покрай всеки лъч струеше топъл жив въздух.
Сега Жило не мислеше за Рекичка. Виждаше само камъни, черни камъни и светлината, която ги пронизваше. Бутна един каменен блок, той едва помръдна, но не се помести. Вече се чуваха стъпки и викове — някъде съвсем наблизо, а може и да бяха още далече — звукът в пещерата се разпространява не като по земята.
Жило натисна камъка с рамо и когато той пак не се поддаде, отстъпи няколко крачки, засили се и отново се хвърли върху него — и отново го чакаше неуспех. Да имаше време спокойно да размести камъните, щеше да открие оня, който крепи камарата.
За миг стъпките затихнаха. Воините се вслушваха.
— Там е! — беше гласът на Сланата.
Жило бутна най-горния камък, той се търкулна и слънчевите лъчи ослепиха беглеца.
— Ето го — гласът беше съвсем близко.
Жило се шмугна в дупката и раздирайки хълбоците си, се мъчеше да се изскубне навън като червей, стиснат между пръсти. Държеше се за склона, местеше ръце по него и се придърпваше навън, когато успееше да се хване за острите ръбове на скалата. В последния момент по петата го удари копие, хвърлено от някой преследвач, но Жило вече се търкаляше по камъните и тревата, без да усеща болка, сетне приклекна и се понесе с огромни скокове към реката.
Спаси го тъкмо това, че не можа да срути камарата от камъни пред входа на пещерата. Отворът, през който се изплъзна, беше прекалено тесен и сам той успя да го стори само защото го подтикваше страхът от смъртта. Още първият воин, устремен подире му, се задръсти между камъните, разгорещените от преследването, от мириса на кръв воини си пречеха взаимно и едва след няколко минути струпването се поразчисти. А когато най-сетне изтичаха в долината, момъкът беше вече до самата река.