А Жило отново загуби съзнание.
— Логическо недоразумение — каза Павлиш гласно. Смутен и обиден, все още послушно седеше на кожата. Защо той да е виновен за смъртта на Рекичка? Напротив, нали той спаси хлапетата от Бялата смърт? А втория път са избягали без негова помощ. Тогава той беше долу, до храма.
Младежът, изглежда, не е доволен от присъствието на чужд човек тук. Добре, ами как минава през стените!? Значи ли това, че на Форпост съществуват същества от особена раса, способни да проникват през материята? Значи долината има високо развита цивилизация, която в същото време не е технологична — без градове, машини…
Къде ли се крият представителите на тази раса? Под земята? В океана? И изпращат мисионери при изостаналите племена.
Космосът е огромен. Хората са успели да се докоснат едва до крайчеца му, проникнали са едва в първите му тайни… И в Павлишовия мозък се оформи вече съвсем приказен образ: някаква раса безплътни, полупрозрачни същества, които живеят във въздуха, в облаците и господствуват над земните груби диваци… Щуротия! Момъкът си е напълно материален, никъде не е излитал и ако се е налагало, тичал е с краката си. Ами камъкът? Как ръката му мина през камъка? Направи го случайно. А защо тогава не потъна в земята?
Павлиш почука с пръст по плоския камък-маса. Камъкът беше студен и твърд. Много учени си блъскаха главите над проницаемостта, но за сега без практически резултати. Павлиш отиде до онова място на стената, през което мина младежът — никаква тайна врата, никаква цепнатина. Фокуси нямаше. А за оптическа измама едва ли можеше да се говори.
Отвън се дочуха неясни гласове. Лингвистът зашумоля, но не можа да разбере какво говорят.
Павлиш отиде до изхода. В долината беше притъмняло — парцалив облак скриваше слънцето, влачеше се ниско и опираше в скалистите върхове. Двама воини слизаха по пътеката и влачеха подире си човешко тяло. Спряха се пред пукнатината, дето за малко не пропадна Павлиш, изглежда обмисляха как да прехвърлят тялото. А на дъното на долината, край колибите също настана раздвижване, като че ли там бе стигнала вестта за нещо лошо. Шепа тъмни фигурки несигурно и колебливо приближи до ручея и замря на брега, сякаш той беше граница, която е невъзможно да се премине.
Ролята на наблюдател, на зяпач, ако щеш, е интересна само докато почувствуваш, че си длъжен да се намесиш, че помощта ти е необходима.
По дяволите обещанието да стои в пещерата. Павлиш забърза надолу към воините.
Единият ловко прескочи пукнатината, другият му подхвърли края на въжето, омотано около тялото на момичето, и го последва. Двамата дръпнаха безчувствения товар, но той пропадна в пукнатината, удари се в скалите и глухо отекна. Воините го извлякоха на пътеката и продължиха надолу, без да се обръщат. Изпод краката им се вдигаше жълт прах, кълбеше се над Рекичка.
Павлиш ги догони до храма. Един от воините чу стъпки, обърна се, но не се изплаши — реши, че Духа следи работата им. Вкараха тялото в тъмната врата и веднага излязоха — седнаха на стъпалата.
Вратата бавно се затвори.
Павлиш изкачи стъпалата на храма и вратата меко се поддаде. Видя малка кръгла зала с леко светещ купол. Тялото на Рекичка не беше тук.
Павлиш стоеше с гръб към полуотворената врата, гледаше пода, където трябваше да лежи тялото на момичето, и усещаше физическа умора от безсмислените загадки на планетата. Воините не биха могли да отнесат далече Рекичка. Просто нямаше да им стигне времето. Като наближаваше храма, Павлиш прекрасно видя, че те бяха вътре по-малко от минута, точно колкото беше необходимо, за да вмъкнат тялото, да го оставят в залата и да се върнат до вратата. Люк на пода нямаше. Камък. Изгладен наистина, но съвсем истински монолитен камък. Значи, ако отхвърлим мистиката, някой вече е чакал воините и е поел от тях тялото. Занесъл го е някъде по-далече, във вътрешните помещения. Може да е бил друг воин или служител на храма. Трябва да има още една врата. С една дума, Павлиш сега е в „антрето“.
Храмът
Светлината, проникнала от входа, образуваше правоъгълник, който за мъничко не достигаше до отсрещната стена и по осветения под от обувките на Павлиш се проточиха две тъмни ленти — сянката от краката, проснала се от каменната плоча до отдалечената стена. Там се чуваше леко потропване, шетня, глухи стъпки.