— Ти я уби!
Воините кръстосаха копията, жената увисна върху тях.
— Ти майка ли си им? — попита Павлиш.
— Убиец!
— Тя е майка на Жило — каза един воин.
— И Рекичка е нейна дъщеря — викна от тълпата една старица.
— Моите деца. Къде са децата ми?
Жената ухапа един от воините по рамото и той изпусна копието.
— Ти си жесток, Дух! Духовете са убийци! Те убиха моите деца.
Жените й пригласяха, но тихо, като криеха лица в дланите си.
— Спокойно — каза Павлиш, — за сега никого не съм убивал.
— Нека си дойде Старейшината, ще научи какво приказваш, жено — каза воинът, вкопчил се със здравата си ръка в косите й.
— Къде е Рекичка? Къде е Жило? — викаше жената. Те бяха красиви, смели, добри. Те са по-добри от всички в селото! Защо уби Рекичка? Видях как я влачеха, за да могат духовете да й извадят сърцето.
— Колко пъти трябва да повтарям — кресна тогава Павлиш, за да надвика врявата. — Рекичка е жива. Само е болна, ранена.
— Пусни ме при нея.
— С удоволствие. Само че първо ми трябва вода. Стомна вода. Нека да ми донесат.
— Вода?
— Да, за Рекичка. Жадна е, мигар не разбирате?
— Сега — схвана едно момиче от тълпата и се завтече по пътечката надолу към ручея.
— Духа иска вода! — запригласяха другите жени. Още две-три от тях се втурнаха подир момичето.
— Ето на, май се забелязва известен прогрес — помисли Павлиш. — Младежът пак ще е недоволен, макар че, както ми се струва, укрепвам репутацията му сред женското съсловие на долината.
— Къде е Рекичка? Искам да я видя — обърна се към Павлиш майката на Жило.
— Почакай. Да донесат вода и ще идем заедно.
— Боли ли я?
— Ще оздравее — увери жената Павлиш. — След половин-един час ще можете да я вземете в къщи.
Воините се успокоиха и насядаха по стъпалата до краката на Павлиш. Майката стоеше прегърбена и гледаше в земята. Чакаше. Беше разговаряла дръзко с Духа и заслужаваше наказание.
Капки дъжд вдигнаха прашни фонтанчета по площадката, притъмня.
— Идва голям дъжд — каза една старица, като че ли онази, дето Павлиш наскоро срещна край потока. Тя продължи да стои на края на площадката.
— Старата знае разни билки — съобщи поверително един воин.
— Много добре — съгласи се Павлиш. — Ще дойде с мен в храма.
— Хората могат да влизат там само когато ги призове Великия Дух.
— Няма да дойда — каза старицата. — Ако Старейшината даде Рекичка на майка й, ще ида у тях.
Две момичета запъхтени влачеха по пътеката стомна с вода.
— Чакайте, аз ще я взема — каза Павлиш.
Момичетата не посмяха да се приближат до него и сложиха стомната на земята. Павлиш я вдигна и поел по стъпалата, каза на майката:
— Можете да дойдете с мен.
После на воините:
— Ще ви извикам по-късно.
Жената ситнеше зад Павлиш, без да се оглежда и да изостава. Щом я зърнаха, роботите понечиха да тръгнат срещу нея. Павлиш ги спря:
— Ще минем и без вас. Че да не ви изключа.
Роботите не разбраха. С тихо жужене се прокрадваха към жената. Мустаците на шлемовете им мърдаха. Жената примижа от ярката светлина.
Павлиш остави стомната до одъра и решително ги отблъсна с ръце. Ония се спряха.
— Май не ви стиска да действувате открито — каза Павлиш. После се обърна към жената: — Гледай си Рекичка, само не ми пречи. Машините няма да те закачат.
Жената застана на колене до краката на Рекичка, но така, че да не изпуска от очи роботите, и току заничаше боязливо. Шепнеше: „Какво са ти сторили, мъничката ми? Какво са направили с тебе?“
Диагностикът вече беше приготвил цяла купчина картички-докладни за състоянието на болната. Павлиш набързо ги прегледа. Жената забеляза диагностика и попита:
— Какво прави той там?
— Това е мой приятел — каза Павлиш, — мъничък дух. Той лекува.
Жената милваше момичето по стъпалата.
Нямаше канчета, чаши. Наложи се да отвинти капачката от фенерчето на диагностика. Павлиш разтвори лекарствата във водата и даде на малкия дух да ги опита. Той свери състава със своите данни и показа „добре“. Павлиш изля съдържанието на канчето в устата на Рекичка. С другата ръка държеше китката й. Пулсът беше равен. Диагностикът не бе пилял времето си напразно. Лекарствата даваха необходимия ефект. Рекичка застена, вдигна ръка, сякаш да се предпази, и отвори очи. Павлиш мислеше, че ще се изплаши, но тя веднага го позна.