Момъкът бързо тръгна към вратата.
Павлиш остана. Роботите го гледаха сърдито, а може и така да му се е сторило. Мигар са хванали Жило? Няма да го убият — прекалено ценен генетически материал е. Той е нужен. Ала никога вече няма да види широката равнина. И никога вече до него няма да тича Рекичка, защото Жило трябва да помогне за успеха на големия опит.
Павлиш приближи до екрана, който „гледаше“ към реката. Проливният дъжд продължаваше. Реката се бе разляла нашироко из равнината, достигаше почти до скалите, а над кипящата вода, като тъмни острови, стърчаха върховете на дърветата. Не, ясно е, че сега не би могъл да стигне до кораба.
— Отпратих го — каза момъкът, като се върна. — Не са хванали Жило и имам всички основания да предполагам, че се е удавил.
Той отиде до екрана, вгледа се в бушуващата вода.
— Не, няма да се спаси.
Въздъхна тъжно.
— Забележителен самец беше. След време можеше да стане вожд на племето.
— И на мен ми е жал за него — каза Павлиш. — Но иначе. Не заради експеримента.
— Знам — усмихна се горчиво момъкът и разпери дългите си нервни ръце. — Но какво да се прави? Разумът изисква да имаме търпимо отношение един към друг. Изморих се днес. Време е да си почина.
Младежът погледна още веднъж към екрана и се обърна към Павлиш:
— Рисковано е да се прибирате сега. Останете тук. Никой няма да ви безпокои. Тези порои обикновено траят няколко часа. А водата в реката ще спадне много скоро. Поспете, и вие сте уморен.
— Благодаря — каза Павлиш. — Ще се възползувам от поканата ви. Иска ми се момчето да остане живо.
— Нямате представа колко ниско се цени животът в първобитното общество. След няколко дни всички, включително и Рекичка, ще са забравили това младо същество.
— Да, впрочем може ли да ви задам един въпрос? — попита Павлиш. — При положение, че сте изолирали неголямо племе, няма ли опасност от израждане?
— Това е сериозен проблем. След няколко години ще се прояви с цялата си острота. От началото на експеримента са се сменили само пет-шест поколения — те живеят по-малко от вас или мен например — но вече се забелязват признаци на израждане. Ние влияем на генетическата структура, опитваме различни типове мутации. Понякога получаваме любопитни резултати, дори се появява изкушението да отгледаме нови раси — триоки, двуопашати и прочие и прочие същества. Не е изключено на друг континент на планетата след време да бъде създадена втора лаборатория, където ще се проследяват възможните варианти на физиологическата еволюция. Ще опитаме да конкурираме природата…
— Лека нощ — каза Павлиш.
— Храна носите ли си?
— Да. Не съм гладен. Уморен съм.
— Отивам си — каза младежът. — Понякога тази работа е много уморителна. Ще ми се да замина за година-две да си отпочина, да преценя резултатите.
— Какво ви пречи?
— Чувството за отговорност. Не мога да захвърля долината на произвола на съдбата. Всеки ден крие изненади. А съм наставник и мой дълг е да бъда до тях. Никой освен мен не познава лично всеки жител на долината, не знае техните навици и предпочитания.
— Вие сте герой.
— Да — съгласи се момъкът. И в този момент приличаше на мисионер, който е готов да сложи главата си на ешафода в някоя еретична, дива страна и се гордее, че тъкмо нему се е паднала тази възможност. — Колко прекрасен ще бъде денят — надявам се да го доживея, — когато ще мога уверено да кажа: „Разумни сте, деца мои! Повече не ви е необходим учител…“
— Ще дойде ли някога? — изрече Павлиш със съмнение.
Крушението
Когато младежът се разтвори във въздуха, екраните угаснаха, роботите се отместиха и вратата, беззвучно плъзнала се по улеите, падна. Павлиш усети, че страшно му се спи.
Старателно подреди снаряжението си на пода до одъра, остави си само мундщука. Докато спеше, се обърна и го изпусна, но не усети — младежът беше заповядал на роботите да повишат съдържанието на кислород в помещението.
Когато Павлиш се събуди, него още го нямаше. Или спи, или са го извикали при началството, може и на съвещание, или пък седи в своята лаборатория и мисли ли, мисли как да се отърве от Павлиш, та да се справи с неочакваните спънки, с които неспокойният землянин обърка старателно премисления експеримент.
Нямаше четка за зъби, липсваше и вода за миене. Павлиш застана на главата си, размърда крака, за да раздвижи кръвта в жилите си. Роботите се приближиха, включиха приборите на пулта — изглежда, регистрираха необичайната поза, смятаха я за част от експеримента. Хапна бавно, защото трябваше да реши дали веднага, щом дойде копието на момъка, да поема към кораба (бива ли най-сетне да рушиш чуждата лаборатория, понеже си решил да съдиш чуждата цивилизация по твоите земни мерки), или пък да протака, да остане още един ден, да научи повече за жителите на долината и ведно с тях — и за мисионера, за да се върне към спора с него, въоръжен не само с емоции, но и с факти.