— Отишли сте си, докато ме нямаше — чу Павлиш глас зад гърба си.
Младежът бе приближил беззвучно, както и подобава на един дух.
— Тичам подир вас още от храма, Павлиш. Така се губи много енергия.
— Поговорихме си за всичко.
— Да. Почти за всичко. Бих искал да ви задам още един въпрос.
— Слушам ви.
— Включвахте ли втория екран?
— Да.
— И сте видели как диваците се промъкват към долината?
— Сам вие ме предпазвахте от намеса в живота на планетата.
— Ако не бяхте вие, Жило никога не би се добрал до племето на Немия Ураган.
— Запазете мнението си — отвърна Павлиш и прекрачи. Водата се надигна, обливайки обувката му. — Сигурен съм, че ако тази история с Жило не беше станала сега, все едно, след месец или след година непременно щеше да се случи. Вие сте поставили експеримент над разумни същества, а сте взели под внимание само инстинктите им. Искали сте да превърнете неразумните същества в разумни, като в същото време отричате правото им на разум. Честно казано, аз съм доволен, че стана така. А за да се убедите и вие, бяха необходими драматични събития.
— В нещичко сте прав — призна младежът, настигна Павлиш и продължи по водата, едва докосвайки я. — Във всяка работа стават грешки.
— Ако решите да избирате нов вожд, имайте пред вид, че Жило е склонен към самохвалство.
— Мислил съм за това. Сбогом — каза младежът. — По-добре да не бяхте идвали тук.
— Сбогом — отвърна Павлиш. — Не съжалявам, че дойдох. Най-малкото вече няма да можете да затворите отново долината. Хората ще имат месо и кръгозорът им ще се разшири.
— Да, ще се наложи да прекратим експеримента. Но ще продължим наблюденията.
— Разбира се, наблюдавайте — съгласи се Павлиш. Водата вече стигаше до кръста му, дърпаше го към дълбокото и пристъпващият по нея момък говореше отгоре, почти от небето.
Павлиш направи още една крачка и потъна до гърди. После целият.
Когато се измъкна на другия бряг, младежа вече го нямаше.
Подели с мен
Аз пръв ви открих
Сутрин на Джераси не му се спи. В шест, още по хлад, включва високоговорителя и пита Марта:
— Готова ли си?
Всички слушаме пронизителния му глас, от който няма спасение — ни под одеялото да се скриеш, ни да се навреш под възглавницата. Гласът му е неизбежен като съдбата.
— Марта — продължава Джераси. — Сигурен съм, че днес ще намерим нещо страшно интересно. Ти как мислиш, а, Марта?
И Марта иска да си поспи. И тя в този миг ненавижда Джераси. Казва му го. Джераси се киска и говорителят усилва неговия кикот. Капитанът се включва към вътрешната мрежа и го кори:
— Джераси, до ставането има още половин час. Между другото, тъкмо се връщам от дежурство.
— Прощавай, капитане — отвръща Джераси. — Ей сега, завчас ще се стегнем, ще отидем на обекта и ти ще си отспиш на спокойствие. Сутрешните часове са три пъти по-спорни от дневните. Трябва да побързаме. Не е ли тъй?
Капитанът не отговаря. Смъквам одеялото и сядам. Краката ми докосват пода. На това място килимът леко се е протрил. Колко ли сутрини вече стъпвам тук? Трябва да се става. Джераси е прав — ранните часове са най-добри.
След закуска излизаме от „Спартак“ през отворения люк. По пандуса2, изподран от товарните колички. Нощес вятърът е набръскал кафяв пясък, довял е сухи клонки. Ние сме без скафандри. До пладне, докато не се е развихрила жегата, ни стигат маска и лек балон на гърба.
Безнадеждна, червеникавокафява, леко хълмиста равнина се е проснала чак до близкия хоризонт. Над нея е надвиснал прахът. Той прониква навсякъде: в гънките на дрехите, в обувките, дори под маската. Ала прахът все пак е цвете в сравнение с калта. Похлупи ли ни сив облак, набързо ще се излее в буен порой над долината и ще трябва да зарежем работата, да пълзим по тая луга до кораба и да изчакаме, докато изсъхне. След порой даже всъдеходите са безсилни.
Един ни чака до пандуса. До разкопките може да се стигне и пеш, на десет минути са, но по-добре да използуваме тия минути за работа. Време ни е да отлитаме — продукти и други запаси имаме едва за връщане. И без това се забавихме. И без това вече шест години търсим. А обратният път ще продължи почти пет години.
Захир нещо се мотае около другия всъдеход. Геолозите се стягат за проучване. Сбогуваме се със Захир и сядаме по местата си. Свикнали сме с тях така, както с местата си на масата, в залата за почивка, с ония от аварийното разписание. Закачвам апаратурата на куката вдясно. Преди месец, като хлътнахме в една яма, си халосах рамото в нея. Тогава я обинтовах. Окачвам чантата с апаратурата слепешката. Ръката ми знае мястото с точност до милиметър.