Джераси протяга дългите си крака през пътеката и затваря очи. Чудно как човек, който толкова обича да спи, може да става преди всички и да ни буди с отвратителен глас.
— Джераси — викам аз. — Имаш отвратителен глас.
— Знам — отвръща той, без да отваря очи. — От дете имам рязък глас. Но Вероника го харесваше.
Вероника, жена му, умря миналата година. Занимаваше се с културата на вируса, който бяхме открили на един заблуден астероид.
Всъдеходът слиза в падинката, оградена с пластмасови щитове, които предпазват разкопките от праха. На земята слизам трети. След Марта и Долински. Щитовете почти не вършат работа — през нощта е навяло прах до колене. Джераси вече мъкне хобота на прахосмукачката, хвърля го в изкопа и той като жив запълзява по земята, гълтайки праха.
Да се копае тук е истинско безумие. Праховите бури са в състояние за три дни да засипят небостъргач, та и помен да не остане от него. А в следващите три — да изровят наоколо стометрова яма. Бурите носят освен това и частици овъглена дървесина от непрестанните горски пожари, които бушуват отвъд блатата и резултатът е, че не можахме да датираме нито един камък.
Така и не знаем кой и кога е построил това селище, кой е живял в него. Не знаем какво е станало с жителите на тази планета, къде са се дянали, защо са измрели. Но ще направим всичко, което е по силите ни. Затуй чакаме прахосмукачката да свърши шетнята си из разкопките и ние ще слезем там, и въоръжени със стъргалки и четчици, ще се взираме, дано открием кост, чиреп, зъбно колелце или поне някаква органика.
— Здраво са строили — казва Джераси. — Явно бурите и тогава са им пречели да живеят.
Вчера в разкопките се натъкнахме на скална порода — основата на сградата или сградите, които копаехме, се вряза в скала.
— Те много отдавна са си отишли оттука — каза Марта. — Ако преобърнем пустинята, ще намерим и други сгради. Или следи от тях.
— Трябваше по-добре да проверим планините отвъд блатото — разправям аз. Тука тъй и нищо няма да открием. Повярвайте ми.
— Ами мачтата? — каза Джераси.
— И пирамидата — добави Марта.
Мачтата видяхме още при първото прелитане. Отнесе я поредната буря, преди да се доберем дотук. Погреба я в недрата на пустинята. Пирамидката откопахме. Ако не беше тя, нямаше вече трета седмица да се блъскаме в изкопа. Пирамидката стоеше пред нас — гладка, вляла се в скалата и сякаш издялана от нея. Ще я вземем със себе си. Останалите находки са само трошляк и драскотини по скалите. Ни надписи, ни метал…
— В планините зад блатото не би могло да се живее. Даже в най-добрите времена не е имало вода. И изобщо това е едно от малкото места…
Джераси пак е прав. Бездънни блата, по които плават, сплели корени, бухлати дървета, планини, сякаш нарочно измислени така, че не можеш се добра до тях. И океан — безкраен океан. А в него само бури и най-низши организми. Животът е изчезнал някъде, може и да е загинал — и ето малко по малко започва отново, от най-низшите.
Спускаме се в изкопа.
До мен е Долински.
— Време е да си вървим — казва той, докато разчиства ъгъла на една квадратна вдлъбнатина в скалата. — Искаш ли?
— Разбира се — отговарям.
— Пък аз не знам. На кого ли сме притрябвали там? Кой ни чака?
— Знаел си какво ти предстои — казвам аз.
Нещо блести в пукнатината.
— Знаех и знам. Когато отлитахме, бяхме герои. А има ли нещо по-печално от образа на забравения герой? Върви по улиците и намеква: Случайно да си спомняте за мен? Съвсем случайно не си спомняме.
— На мен ми е по-леко — разправям аз. — Никога не съм бил герой.
— Нямаш представа колко променен ще бъде светът, в който ще се върнем след двеста години. Ако още съществува…
— Я виж, според мен — метал — казвам аз.
Дотегнали са ми приказките на Долински. Свършил е той. Всички сме свършили, през тези години всички ни крепеше мисълта за целта на полета. За планетната система, която никой преди нас не е виждал, за звездните течения, метеоритните потоци, за тайната на великото откритие. И всичко това се материализира в милиони символи, в сухи цифри и се скри в недрата на корабния Мозък, в складовете, разположи се по лабораторните маси… Последната година ние се мятахме из системата, кацахме на астероидите и мъртвите планети, спирахме, набирахме скорост, разбирайки, че идва времето за връщане, че елхата вече е окичена, празникът е в пълен разгар и скоро ще свърши. Само че празникът, както обикновено става, излезе доста по-скромен, отколкото се очакваше. Ние достигнахме целта, изпълнихме всичко, което трябваше, ала за съжаление — нищо повече. Корабният Мозък се пълнеше с информация, но мечтите ни, откърмени през дългите години път, не се оправдаха…