Последната планета наближихме, когато ни оставаше само един месец. След месец трябваше да стартираме към Земята. Иначе няма да можем да се върнем. Бяхме осемнайсет, когато тръгнахме от Земята. Останахме дванайсет. И едва на последната планета, малко подходяща за живот (другите бяха съвсем неподходящи), намерихме следи от дейността на разумни същества. Затова в промеждутъците между прашните бури се вкопчвахме в скалите, заривахме се в пясък и прах — искахме да научим всичко, което е възможно, за този разумен живот. След два дни тръгваме. Чака ни почти пет години връщане, пет години път…
На дланта ми лежеше тежко топче, голямо колкото желъд. Не беше се окислило. Беше реално като пясъка, скалите и облака, надвиснал над нас.
— Джераси! — викнах. — Топче.
— Какво? — Налитащият вятър отнасяше думите встрани. — Какво топче?
Върху ни се стовари заряд от прах.
— Ще изчакаме ли? — попита Марта, като поемаше топчето. — Тежко е…
— Към всъдехода! — съобщи капитанът по радиостанцията. — Идва голяма буря.
— Да я изчакаме тук? — попита Долински. — Току-що намерихме топче. Метално.
— Не, на всъдехода. Голяма буря ще бъде.
— Почакай — рече Джераси. — Ако наистина бурята е голяма, май най-добре е да вземем пирамидата. Може така да я засипе, че утре да не смогнем да я откопаем. И ще трябва да излетим с празни ръце.
— Като не я откопаем, ще е оставим — каза капитанът. — Снимали сме я, измерили сме я… Инак вас ще засипе. Върви, че откопавай тогава…
Долински се засмя.
— Затуй пък ще се държим за находките. Няма да — ни отнесе.
Нов заряд прахоляк се стовари върху ни. Слягаше се бавно, въртеше се около нас като облак досадни мушици.
Джераси каза:
— Захващаме ли се с пирамидката? Ние се съгласихме.
— Долински, докарай всъдехода. Там всичко е готово.
Наистина всичко беше готово — всъдеходът беше снабден с подемник.
— Заповядвам незабавно да се върнете на кораба — каза капитанът.
— А геолозите къде са? — попита Джераси.
— Вече се връщат.
— Но ние не можем да оставим тук тая пирамида.
— Утре ще се върнете.
— Обикновено бурята продължава два-три дни.
Докато говореше, Джераси метна стоманената примка върху пирамидата. Хванах секача, за да прережа с лъча основата й. Секачът зажужа, камъкът почервеня, затрещя, бореше се с лъча, съпротивляваше му се.
Облакът — такъв тъмен още не бях виждал — надвисна точно над нас, притъмня, прахът налиташе на кълба, вятърът ни блъскаше, мъчеше се да ни издърпа нагоре, да ни завърти във вихрушката. Отблъснах Марта, която се опита да ми помогне, викнах й да се скрие във всъдехода. С крайчеца на окото си наблюдавах дали ме е послушала. Вятърът налетя изотзад, едва не ме събори, секачът в ръката ми трепна и прекара алена драскотина по стената на пирамидката.
— Дръж се! — викна Джераси. — Малко остана!
Пирамидката не се поддаваше. Успя ли Марта да се скрие във всъдехода? Там, горе, скоростта на вятъра е просто невъобразима. Въжето се опъна. По радиостанцията капитанът крещеше нещо сърдито.
— Дали пък да не я зарежем наистина?
Джераси стоеше до мен, притиснал гръб в стената на изкопа. Очите му бяха отчаяни.
— Дай секача!
— Не, аз!
Пирамидката неочаквано изстена, както стене отсечено дърво, когато се отделя от корените си, и като махало излетя във въздуха. Махалото се метна към отсрещната стена на изкопа, разпиля пластмасовите щитове и полетя към нас, за да ни направи на пита. Едва успяхме да отскочим. Пирамидата се вряза в стената, изви се облак прах и аз изгубих от погледа си Джераси — ръководеше ме примитивният инстинкт за самосъхранение. Трябваше на всяка цена да се измъкна от капана, от ямата, в която безчинствуваше и се мяташе махалото, помитайки всички в старанието си да се изскубне от обятията на въжето.