Вятърът ме подхвана и понесе като сух лист по пясъка, аз се мъчех да се закрепя за него, а той се изплъзваше между пръстите ми и дори успях да си помисля, че по нещо приличам на кораб, който се носи към скалите, а котвите му само драскат по дъното, но не могат и не могат да се забият в него. Страхувах се да не загубя съзнание от блъсканията и ударите — струваше ми се, че тогава ще стана още по-беззащитен, ще ме отнесе чак до блатата и никой никога не ще ме открие.
Спаси ме скалата, която стърчеше от пясъка. Вятърът ме повдигна, откъсна ме от земята, сякаш искаше да ме запрати в облаците, ала в този миг скалата се изпречи на пътя ми, подложи острия си край и аз все пак загубих съзнание.
Изглежда, бързо съм се свестил. Беше тъмно и тихо. Пясъкът, който ме бе погребал, притискаше гърдите ми, стягаше краката, та ми стана страшно. Бях жив погребан.
„Сега спокойно — повтарях си аз. — Сега спокойно.“
— Спартак — изрекох на глас. — Спартак.
Радиостанцията мълчеше. Беше разбита.
— Какво пък, провървя ми — казах аз.
Можеше да бъде строшена маската ми и да се задуша. Да помръднем пръстите. Мърдат. Мина минута, две, вечност и аз се убедих, че мога да движа дясната си ръка. След още цяла вечност напипах с нея края на скалата.
— Щом разбрах, че все някак ще се измъкна на повърхността, веднага ме напусна, изчезна паниката от първите мигове, върна се и всичко останало.
Първо — болката. Здравата бях изпоблъскан от бурята, а отгоре на всичко така се бях ударил в скалата, че ме болеше не само от докосването, а и когато дишах. Изглежда, имах счупено ребро. Или две.
Второ — въздухът. Погледнах аерометъра. Оставаше ми въздух за още един час. Значи от началото на бурята са минали три часа. Защо ли не взех от всъдехода резервен балон? Там имаше петдесетина парчета. И всеки по за шест часа. Длъжни сме да носим със себе си минимум два. Но излишният балон пречи да се работи в изкопа и ние ги оставяхме във всъдехода.
Трето — далече ли съм от кораба?
Четвърто — стихна ли бурята?
Пето — добрали ли са се до кораба другите? И ако са, дали са се досетили в коя посока съм отнесен, къде да ме търсят?
Ръката ми улови въздуха. Измъквах се като къртица от дупката и вятърът (отговорът на четвъртия въпрос е отрицателен) се мъчеше да ме натика обратно. Приседнах под скалата, за да си поема дъх. Скалата беше единственото сигурно място в тоя ад. Корабът не се виждаше. Дори и да беше съвсем наблизо. В прахоляка и на пет метра разстояние нищо не можеше да се види. Вятърът не беше толкова яростен, колкото в началото на бурята. Макар че може би се самозалъгвах. Чаках поредния порив на вятъра да разсее праха, да го притисне към земята. Тогава ще се огледам. Много ми се искаше да вярвам, че вятърът ще притисне прахоляка и ще видя „Спартак“.
Накъде да гледам? Накъде да вървя? Явно така, че скалата да бъде зад гърба ми. Та нали тъкмо тя спря безцелния ми полет.
Не дочаках вятъра да притисне праха. Тръгнах срещу бурята. Оставаше ми въздух за четиридесет и четири минути (плюс-минус минута).
После остана за трийсет минути. Сетне паднах, вятърът ме търколи назад и от това изгубих още пет минути. После останаха петнайсет. А накрая вече не гледах скалата.
Неочакваната почивка дойде чак когато вече по моите сметки не беше останал никакъв въздух. Влачех се през бавно слягащия се прах и се стараех да не обръщам внимание на болката в страната, защото това в крайна сметка нямаше никакво значение. Мъчех се да дишам равномерно, но излизаше на пресекулки и все ми се струваше, че въздухът вече е свършил.
Свърши, когато далече, на края на света, през слягащия се прах, видях кораба. Затичах към него. И въздухът свърши. Задушавайки се, смъкнах маската, макар че това не можеше да ме спаси, горчив прах и амоняк опариха дробовете ми…
Локаторът ме беше видял няколко минути по-рано.
Свестих се в болницата, мъничката бяла болница с две легла, в която всеки от нас бе лежал неведнъж през тия години — заради рани, простуди и карантини. Свестих се и веднага разбрах, че корабът се готви за старт.
— Юнак — каза ми доктор Грот. — Юначина. Отлично се справи.
— Стартираме ли? — попитах аз.
— Да — отвърна докторът. — Ще трябва да легнеш в амортизатора. Големите натоварвания са противопоказни за костите ти. Счупил си три ребра и плеврата ти е скъсана.
— Другите как са? — попитах. — Как е Марта? Джераси? Долински?
— Марта е добре. Успяла е да се вмъкне във всъдехода. Послушала те е.