— Искаш да кажеш…
— Джераси загина. Намериха го след бурята. И представи си, на трийсет крачки от разкопките. Запратила го е във всъдехода и е разбила маската му. Мислехме, че и ти си загинал.
Не разпитвах повече. Докторът отиде да ми приготвя амортизатора. А аз лежах и отново по секунди преживявах своите действия там, в изкопа, и мислех: ето в този момент още можех да спася Джераси… И в оня също… А сега трябваше да кажа: по дяволите пирамидката, капитанът каза да се връщаме и ние се връщаме…
На третия ден след старта „Спартак“ достигна крайсерска скорост и полетя към Земята. Претоварванията намаляха и като ме пуснаха от амортизатора, аз докретах до каюткомпанията.
— Взимам твоя ред за сън — каза Долински. — Докторът смята, че е по-добре да пободърствуваш един месец.
— Знам — рекох.
— Имаш ли нещо против?
— Защо да имам против? След година ще се видим.
— Аз ви виках — каза Долински — да зарежете тая пирамидка и да тичате към всъдехода.
— Не сме чули. Впрочем това е без значение! Мислехме, че ще успеем.
— Дадох топчето за анализ.
— Какво топче?
— Ти го намери. И ми го даде, когато тръгнах към всъдехода.
— А… Съвсем бях забравил. А пирамидката къде е?
— В товарния сектор. Тя се разцепи. С нея се занимават Марта и Рано.
— Значи моята вахта е с капитана?
— С капитана, Марта и Грот. Малко останахме.
— Допълнителна вахта.
— Да, допълнителна година за всекиго.
Влезе Грот. Докторът носеше един лист.
— Щуротия някаква — каза той. — Топчето е съвсем младо. Добър ден, Долински. Та, викам, топчето е прекалено младо. Само на двайсет години е.
— Не — рече Долински. — Че нали толкова дни се блъскахме в тия разкопки! Те са древни като света. Топчето също.
Капитанът стоеше на вратата на каюткомпанията и слушаше нашия разговор.
— Възможно ли е да сте сбъркали, Грот? — попита той.
— Крайно време е да се обидя — каза докторът. — Ние с Мозъка четири пъти повторихме анализа. И аз не повярвах отначало.
— Да не би да го е изпуснал Джераси? — обърна се към мен капитанът.
— Долински видя — аз го изстъргах от породата.
— Тогава остава още един вариант.
— Той е почти невероятен.
— Защо?
— Все пак невъзможно е всичко да се разруши така за двайсет години.
— На тази планета е възможно. Спомни си как те носеше бурята. И отровните изпарения в атмосферата.
— Значи вие смятате, че някой ни е изпреварил?
— Да. Така мисля.
Капитанът се оказа прав. На другия ден Марта разряза пирамидката и намери в нея капсула. Когато я сложи на масата в лабораторията и ние се струпахме зад гърба й, Грот рече:
— Жалко, че закъсняхме. Само с двайсет години. Колко поколения на Земята мечтаеха за Контакта. А ние закъсняхме.
— Несериозно е, Грот — каза капитанът. — Контактът съществува. Ето го тук, пред нас. Въпреки всичко се срещнахме.
— Много зависи от това, какво има в този цилиндър.
— Да се надяваме, не вируси — рече Долински.
— Ще го отворим в камерата. С манипулатори.
— Пък може да го оставим за Земята?
— Да траем пет години? А, не — каза Рано.
Всички знаехме, че любопитството е по-силно от нас — няма да чакаме до Земята. Ще отворим капсулата сега.
— Все пак Джераси не загина напразно — каза тихо Марта. Тъй, че да я чуя само аз.
Кимнах, стиснах ръката й. Мартините пръсти бяха студени…
Щипците на манипулатора поставиха на масата половинките на цилиндъра и измъкнаха навитото листче. То пъргаво се разви. През стъклото всички можехме да видим какво е написано на него.
„Галактически кораб «Сатурн». Позивни 36/14.
Излитане от Земята — 12 март 2167 г.
Кацане на планетата — 6 май 2167 г…“
Следваше текст, ала никой от нас не го прочете. Не можехме да четем текста. Пак и пак препрочитахме първите редове: „Излитане от Земята — 12 март 2167 г.“ — преди двадесет години. „Кацане на планетата — 6 май 2167 г.“ — също преди двадесет години.
Излитане от Земята… Кацане… Същата година.
Всеки от нас, колкото и здрави нерви да имаше, колкото разсъдлив и умен да беше, изживя в този миг своята неповторима трагедия. Трагедия от ненужността на делото, на което си посветил живота си, от нелеката жертва, не послужила никому.