Преди сто години по земното летоброене нашият кораб потъна в Дълбокия космос. Преди сто години ние напуснахме Земята, уверени, че никога вече не ще видим никого от нашите приятели и близки. Отивахме на доброволно заточение, най-дългото от всички на Земята. Знаехме, че Земята ще мине отлично и без нас, но нашата жертва й е нужна, защото някой трябва да се възползува от знанията и умението да се лети в Дълбокия космос, към световете, които биха могли да бъдат достигнати само ако се направи тази жертва. Космически вихър ни отклони от курса, година след година ние се стремихме към целта, годините ни си вървяха и отброявахме десетките години, изминали на Земята.
— Значи те са се научили да скачат през пространството — каза най-после капитанът.
Забелязах, че каза „те“, а не „ние“, макар че винаги когато говорехме за Земята, употребяваше думичката „ние“.
— Добре — каза капитанът. — Просто отлично. Били са тук. Преди нас.
Той не каза друго. Другото ние си довършихме всеки за себе си. Те са били тук преди нас. И отлично са се справили сами. А след четири и половина наши години, след сто земни, ще кацнем на космодрума (ако оцелеем) и слисаният диспечер що разправя на своя колега: „Я, отде ли пък се взе тоя бронтозавър? Та той даже не знае как трябва да се приземи. Ще изпотроши всичките ни оранжерии около Земята, ще разбие огледалото на обсерваторията! Нареди някому да подбере това корито и да го откара по-далечко, на бунището на Плутон…“
Прибрахме се в каютите си и никой не излезе за вечеря. Вечерта при мен намина докторът. Изглеждаше много уморен.
— Не знам — каза той — как сега ще се доберем до дома. Изчезна стимулът.
— Ще се доберем — отвърнах. — В края на краищата все пак някак ще се доберем. Трудно ще ни бъде.
— Внимание, до всички членове на екипажа! — чу се от говорителя за вътрешна връзка. — Внимание, до всички членове на екипажа!
Говореше капитанът. Гласът му беше дрезгав и малко несигурен, сякаш не знаеше какво да каже по-нататък.
— Какво още би могло да се случи? — Докторът беше готов за ново премеждие.
— Внимание! Включвам радиостанцията за далечна връзка! Предават съобщение по галактическия канал.
Каналът мълчеше вече много години. И редно беше да мълчи, защото от населените планети ни делеше такова разстояние, при което е безсмислено да се поддържа връзка.
Погледнах доктора. Беше отметнал глава със затворени очи, сякаш признаваше, че всичко, що става сега, е сън, сън и нищо повече, ала не бива да се будиш, иначе ще погубиш надеждата, дадена ти от чудото, което си сънувал.
Чу се шум, звън на невидими струни. И много млад, дяволски млад и развълнуван глас закрещя, промъквайки се към нас през милиони километри:
— „Спартак“, „Спартак“, чувате ли ме? „Спартак“, аз пръв ви открих! „Спартак“, започнете маневра за спиране. С вас сме на насрещен курс. „Спартак“, аз съм патрулният кораб „Олимпия“, аз съм патрулният кораб „Олимпия“. Дежуря във вашия сектор. Търсим ви от двайсет години! Казвам се Артур Шено. Запомнете, Артур Шено. Аз пръв ви открих? Страшно ми провървя. Пръв ви открих!… — Гласът му пресекна на високата нота, Артур Шено се закашля и аз изведнъж ясно видях как се е навел към микрофона в тясната рубка на патрулния кораб, как не смее да откъсне очи от бялата точка на екрана на локатора. — Извинете — продължи Шено. — Чувате ли ме? Не можете да си представите колко подаръци имам за вас. Пълен товарен сектор. Пресни краставички за Долински. Долински, чувате ли ме? Джераси, Вероника, римляните ви изпращат торта със захаросани плодове. Нали обичате торта със захаросани плодове…
После настъпи продължителна тишина.
— Двигателите — в спирачен режим! — наруши я капитанът.
Подели с мен
Иска ми се да се върна там. Ала никога не бих могъл да го сторя. И, изглежда, докато съм жив, ще ме мъчи завист…
Но тогава не подозирах нищо. Щракнаха и забръмчаха вратите на асансьора. Слязох по полегатия пандус на разноцветните плочки на космодрума и се спрях, като мислено се стараех да позная в тълпата на посрещачите този, който щеше да ме придружава — бяха предупредени за моето пристигане.
Човекът, който се приближи до мен, беше висок и сух. Имаше дълги, зеленикави от постоянното боравене с херселий пръсти и затова още преди да отвори уста, аз се досетих — колега.
— Как пътувахте? — попита той, когато колата излезе от портите на космодрума.
— Благодаря — отвърнах. — Добре. Нормално пътувах.