— Резервна радиостанция взе ли?
— Взех — отвърна Павлиш.
— А втори защитен купол?
— Първо прочети докрай. Сато, имаш ли черни конци?
— Не. Свършиха.
— Вземи и трети купол — каза Даг.
— Няма нужда.
— И още един генератор вземи.
— Ето го, точка двадесет и трета.
— Точно така. Колко балона вземаш?
— Стигат.
— Кондензирано мляко? Четка за зъби?
— За туристически поход ли ме стягаш?
— Вземи компот. Ще преживеем и без него.
— Ще намина, като ми се прище компот.
— Не е толкова лесно да се дойде при нас.
— Шегувам се — каза Павлиш. — Нямам намерение да ви навестявам.
— Както искаш — отвърна Даг.
Той гледаше към екрана. Роботите пълзяха по стоманените въжета като листни въшки по тревички.
— Ще се прехвърлиш ли днес? — попита Даг.
Даг бързаше за в къщи. Бяха загубили вече два дни, докато подготвяха трофея за транспортиране. Освен двете седмици за спиране и маневри.
Сато стъпи на мостика и каза, че катерът е готов и натоварен.
— По списъка ли? — попита Даг.
— По списъка, Павлиш ми даде екземпляр.
— Добре — каза Даг. — Прибави трети купол.
— Вече сложих — отвърна Сато. — Имаме резервни куполи. Все едно, няма да ни потрябват.
— Ако бях на твое място — рече Даг, — щях да се прехвърля още сега.
— Готов съм — съгласи се Павлиш.
Даг беше прав. По-добре да се прехвърли сега и ако нещо липсва, ще отърчи до кораба да вземе забравеното. Ще се наложи да прекара няколко седмици на изгубилия управление мъртъв кораб, неизвестно кога и защо изоставен от стопаните си, зареян безцелно, като Летящия холандец, и обречен, ако не го бяха срещнали, да се рее милиони години из черната пустош на Космоса, докато не го притегли някаква звезда или планета, или дорде не се пръсне на парченца, сблъсквайки се с метеорит.
Тази част от Галактиката, през която се връщаха, беше пуста, встрани от изпробваните пътища и тук рядко се мярваха кораби. Беше изключителна, почти невероятна находка. Неуправляем, изоставен от екипажа, но неповреден кораб.
Даг пресметна, че ако вземе трофея на буксир, горивото ще му стигне до външните бази. Разбира се, ако изхвърлят зад борда товара и запратят в пустошта почти всичко, заради което двадесет месеца не са виждали ни едно човешко лице (собствените не влизат в сметката).
А един от тримата трябваше да отиде на борда на трофея, да държи връзка и да го наглежда, та да не прави бели. Отиде Павлиш.
— Тръгвам — каза той. — Ще наглася купола и ще пробвам връзката.
— Бъди по-внимателен — изведнъж се разчувствува Даг. — Ако има нещо, веднага…
— Най-важното, гледайте да не ме загубите — отвърна Павлиш.
Павлиш надникна за минутка в каютата си да види дали не е забравил нещо и същевременно да се сбогува с тясното и вече неуютно жилище, в което прекара много месеци, а го напускаше по-рано от предвиденото. И затова изведнъж усети сантиментална вина пред празните, познати до последното винтче стени.
Сато сръчно доближи катера до товарния люк на мъртвия кораб. Не беше трудно да се досетиш, че там някога е стоял спасителен катер. Нямаше го. Само някакво механично устройство се люлееше встрани.
Тикайки пред себе си денка с куполите и балоните, Павлиш тръгна по широкия коридор към каютата до пулта за управление. Реши да се настани там. Ако се съдеше по формата и размерите на помещението, неговите обитатели са били по-ниски на ръст от хората и вероятно по-масивни. Наистина в каютата нямаше никакви мебели, по които би могло да се съди как са изглеждали стопаните на кораба. Пък може това да не е било каюта, а склад. Не успяха да обследват кораба свястно. Трябваше да го направи Павлиш. Корабът беше голям. Та пътешествието обещаваше да бъде интересно.
Първо имаше нужда от лагер. Сато помогна да разгънат купола. Преходната камера нагласиха до вратата и провериха дали куполът се пълни бързо с въздух. Всичко беше наред. Сега Павлиш имаше дом, където можеше да живее без скафандър. Скафандърът ще потрябва за разходките. Докато Павлиш нареждаше нещата си в каютата, Сато прекара осветлението и провери радиостанцията. Ще речеш, че сам той се кани да поживее тук…