Шест часа набираха скорост. Даг се тревожеше за сигурността на буксира. Към края на шестия час Павлиш отиде до пулта за управление и се загледа как летящите с тях сребристи цилиндри — изхвърленият зад борда товар — постепенно изоставаха, като изпращачи на гаров перон. Натоварванията бяха вече търпими и той реши да се залови за работа.
Пултът за управление даде малко информация.
Странно зрелище представляваше този пулт. Пък и цялата командна кабина. Оттук е минал хулиган. По-право не просто хулиган, а малолетен радиолюбител, комуто са оставили на разположение скъпа и сложна машина. И той взел, че я превърнал в детекторен приемник, използувайки транзисторите вместо гвоздеи, направил си поставка от печатните схеми, а с излишното според него платиново фолио облепил като с тапети тавана си. Би могло да се предположи — а Даг вече го направи, когато попаднаха тук за пръв път, — че управлението на кораба преди е било напълно автоматично. Но сетне някой, без особено да се церемони, е смъкнал капаците и кожусите, свързал е накъсо линиите, които изобщо не е трябвало да се свързват — въобще взел е всички мерки, за да превърне хронометъра в първобитен будилник. От тази вивисекция са останали доста излишни „винтчета“, понякога с внушителни размери. Палавникът ги разпилял по пода, сякаш е бързал да приключи разгрома и да изчезне, преди да са се върнали родителите му.
Чудна работа — никъде не зърна нито един стол, кресло или нещо, което да напомня на тези предмети. Вероятно стопаните просто са нямали понятие какво е това стол. Седели са, да речем, на пода. Или изобщо са се въргаляли като някакви скитници. Павлиш мъкнеше със себе си камерата и гледаше да заснеме всичко, което е възможно. За всеки случай. Ако нещо ги сполети, могат да се запазят лентите. Шлемовият фенер леко посвирваше и това правеше тишината още по-абсолютна. Беше толкова тихо, че взеха да му се причуват стъпки и шумолене. Идеше му да ходи на пръсти, за да не събуди някого. Павлиш знаеше, че няма кого да събуди, и искаше да изключи шлемофона, но после се спря. Ако неочаквано в абсолютната тишина на кораба се породи шум, звук, глас, да го чуе.
От тази невероятна възможност се почувствува съвсем сиротен. Павлиш усети, че е направил глупаво движение — беше сложил ръка върху дръжката на бластера.
— Атавизъм — каза той.
Оказа се, че го е изрекъл на глас. Защото в шлемофона се чу гласът на Даг.
— Кое?
— Свикнах да сме все заедно — каза Павлиш. — Самотно ми е.
Павлиш се виждаше отстрани: мъничко човече в лъскав скафандър, бръмбарче в грамаден буркан, натъпкан с вехтории.
Коридорът, който минаваше покрай неговата каюта, завършваше с кръгло празно помещение. Павлиш се отблъсна от люка и с два скока го премина. Зад него продължаваше същият коридор. Стените и подът навсякъде бяха светлосини, малко белезникави, сякаш избелели от слънцето. Шлемовият фенер хвърляше широк лъч светлина и стените я отразяваха. По-нататък коридорът извиваше. Павлиш го нанесе на чертежа. За сега планът на кораба представляваше елипса, в предната част на която бяха обозначени товарният люк и хелингът3 за отлетелия катер или спасителна ракета, пултът за управление, коридорът, съединяващ пулта с кръглата зала, и още три коридора, които тръгваха от пулта. Беше известно къде се намират двигателите, но за сега не ги означи на плана. Има достатъчно време, за да огледа всичко спокойно.
След стотина крачки коридорът стигна до полуотворения люк. До него лежеше нещо бяло, плоско. Павлиш бавно се приближи до това нещо. Наведе глава, за да го освети по-добре. Излезе, че е обикновен парцал. Бял парцал, крехък от вакуума. Павлиш понечи да го прекрачи, но, изглежда, случайно го докосна и той се разсипа на прах.
— Жалко — каза той.
— Какво е станало? — попита Даг.
— Остави ме на мира — каза Павлиш. — Че иначе изобщо ще се изключа.
— Само се опитай. Веднага ще долетя. Да не забравиш плана.
— Не съм забравил — каза Павлиш и отбеляза на плана люка.
След люка коридорът се разшири, встрани тичаха разклоненията. Но Павлиш за сега дори не ги отбеляза. Избра централния, най-широкия път. Изведе го до още един люк.
— Това е всичко — каза Павлиш.
Даг мълчеше.
— Защо мълчиш? — попита Павлиш.
— Гледам да не ти преча да си поговориш самичък.
— Благодаря. Стигнах до затворен люк.
— Не бързай да отваряш — посъветва го Даг.
Павлиш освети стената около люка. Забеляза изпъкнал квадрат и го докосна.