Люкът леко се отмести и Павлиш се притисна до стената. Ала не стана нищо.
Изведнъж му се стори, че някой стои зад гърба му. Павлиш се обърна рязко, метна лъч светлина по коридора. Празно. Нервички. Не каза нищо на Даг и прекрачи прага. Павлиш се озова в просторна камера, покрай стените й — рафтове, на някои от които имаше кутии. Надникна в една — почти до половината беше пълна с прах. Какво е имало по-рано в нея, не можеше да се разбере.
В далечния ъгъл на камерата фенерът хвана в лъча си още един бял парцал. Павлиш реши да не се доближава до него. По-добре после да вземе консервант — на Земята ще бъде интересно да научат от какво са правили платовете. Но когато вече отместваше лъча, изведнъж му се стори, че на парцала има нещо нарисувано. Може само да му се е сторило? Пристъпи. Черният надпис се виждаше ясно, Павлиш се наведе. Приклекна.
„Казвам се Надежда“ — беше написано на парцалчето. На руски.
Павлиш загуби равновесие и докосна с ръка парчето плат. То се разпадна. Изчезна. Изчезна и надписът.
— Казвам се Надежда — повтори Павлиш.
— Какво? — попита Даг.
— Тук беше написано: „Казвам се Надежда“ — рече Павлиш.
— Къде бе?
— Вече го няма — отвърна Павлиш. — Докоснах го и той изчезна.
— Слава — каза Даг тихо. — Успокой се.
— Абсолютно спокоен съм — увери го Павлиш.
3.
До този момент корабът си оставаше за Павлиш фантом, чиято реалност беше условна, сякаш наложена от правилата на играта. И дори когато нанасяше на плана (пластмасова пластинка, прикачена към китката на лявата ръка) мрежата от коридори и люкове, не излизаше извън рамките на тази условност. Приличаше на разумна мишка в лабораторен лабиринт. За разлика от истинската мишка Павлиш знаеше, че лабиринтът има край и се придвижва в космическото пространство по определен начин, приближавайки се до слънчевата система.
Разпадналата се бележка нарушаваше правилата, защото по никакъв, дори най-фантастичен начин тя не можеше да се намира тук и затова следваше единственият разумен извод: не я е имало. Така реши Даг. Така би решил и Павлиш, ако беше на неговото място. Но Павлиш не можеше да си смени мястото с Даг.
— Тъкмо Надежда ли? — попита Даг.
— Да — отговори Павлиш.
— Решавай, Слава — каза Даг. — Физиолог си. Прецени си сам. Може би е по-добре да те сменим? Или въобще да оставим кораба без надзор.
— Всичко е наред — увери го Павлиш. — Не се притеснявай. Отивам за консервант.
— Защо?
— Ако ми попадне още една бележка, ще я запазя за теб.
По време на краткото си пътешествие до каютата и докато измъкваше консервант от сандъка с всевъзможни неща, прибрани от грижливия Сато, Павлиш се мъчеше да си представи парцалчето или хартийката с надписа. Ала то му се изплъзваше. Като лицето на любимата жена. Искаш да си го спомниш, а паметта ти подава само отделни, дребни, съвсем недостатъчни подробности — кичурчето над ухото, бръчицата на челото. За времето, докато се върне в камерата, където го чакаше (вече бе почнал да се плаши, че ще изчезне) шепата бяла пепел, увереността му в съществуването на бележката бе силно разколебана. Разумът се стараеше да го предпази от чудесата.
— Какво правиш? — попита Даг.
— Търся люк — каза Павлиш. — За да мина по-нататък.
— Как беше написано онова? — попита Даг.
— На руски.
— С какъв почерк? С какви букви?
— Буквите ли? Големи печатни букви.
Намери люк. Отвори се лесно. Помещението беше странно — разделено с прегради на сектори с различна големина и форма. Някои бяха остъклени, други отделени от коридора с тънка мрежа. Насред коридора стоеше полукълбо, подобно на висока костенурка, с диаметър шестдесет сантиметра. Павлиш го докосна и то неочаквано леко се затъркаля по коридора, сякаш беше на добре смазани колелца, бутна се в стената и замря. Лъчът на фенера изтръгваше от тъмнината скрити чупки и ниши. Но всички бяха празни. В едната имаше купчинка камъни, в другата — парчета дърва. Ала когато се вгледа, парчетата му заприличаха на останки от някакво голямо насекомо. Павлиш се придвижваше бавно и всяка минута докладваше за своите успехи.
— Видиш ли каква е работата — чу се гласът на Даг. — Може да се твърди, че корабът е напуснат преди четиридесет години.
— Да не са трийсет?
— Може и петдесет да са. Мозъкът даде предварителното заключение.
— Не се мъчете — каза Павлиш. — Дори преди трийсет години ние още не излизахме извън пределите на системата.