— Знам — отвърна Даг. — Но пак ще проверя. Стига само да нямаш халюцинации.
Нямаше какво да се проверява. Още повече че знаеха — корабът, който бяха намерили, не идваше от Слънцето. В най-добрия случай много години се е приближавал към него. А преди туй е трябвало да се отдалечава. Но преди четиридесет, петдесет години хората едва усвояваха Марс и кацаха на Плутон. А там, оттатък Плутон се простираше тайнственият, както далечните страни за древните хора, космос. И никой в този космос не можеше да говори и пише на руски…
Павлиш се прехвърли на следващото ниво, помъчи се да се оправи в лабиринта от коридори, ниши и камери. След половин час каза:
— Те са били вехтошари.
— Ами какво става с Надежда?
— За сега нищо.
Може просто да не забелязваше следите от Надежда, да ги подминаваше. Дори на Земята, само да се отдалечиш от стандартния свят на летищата и големите градове, и вече губиш възможността и правото да съдиш за истинското значение на нещата и явленията, с които влизаш в контакт. Още по-непонятен беше смисълът на предметите в чуждия кораб. И на полукълбата, дето се изтърколваха леко от краката, и на нишите, натъпкани с вещи и прибори с неизвестно предназначение, на плетеницата от проводници и тръби, на ярките петна по стените и решетките по тавана, на хлъзгавите участъци от пода и спуканите полупрозрачни ципи. Павлиш тъй и не можеше да разбере какви са били стопаните на кораба — ту се оказваше в помещение за гиганти, ту пред стайче, предназначено за джуджета, после стигаше до замръзнал басейн и в мътния лед му се привиждаха продълговати тела. Сетне пък се намери в просторна зала — отдалечената стена представляваше машина, осеяна със слепи екрани, а пък редиците копчета по нея бяха или ниско до пода, или до тавана, пет метра над главата.
Нервираше го тази нелогичност и непоследователност на заобикалящия го свят, защото изобщо не даваше възможност да се построи поне приблизителна работна хипотеза, в която да се вместват фактите, а тъкмо от това се нуждаеше мозъкът му, уморен от блуждаенето из лабиринтите.
Зад рядката (можеше да мине между пръчките й) решетка лежеше черна, изсъхнала от вакуума маса. По всяка вероятност някога това е било живо същество, голямо колкото слон. Може би един от космонавтите? Но решетката го отделяше от коридора. Едва ли е било необходимо да се крие зад решетка. За миг се роди фантасмагорична версия: този космонавт е бил наказан и тикнат в затвора. Да, тук е имало затвор. И когато се е наложило спешно да напуснат кораба, него са го забравили. Или пък не са пожелали да го вземат със себе си.
Павлиш сподели това с Даг, но той възрази:
— Спасителният катер е бил пригоден за много по-дребни същества. Та нали видя хелинга.
Даг беше прав.
На пода до черната маса се търкаляше празен кръгъл съд с диаметър около петнадесет сантиметра.
А след половин час в следващия коридор, с притворен, но незаключен люк Павлиш намери каютата, в която бе живяла Надежда.
Не влезе. Спря на прага и се загледа в старателно покритото със сива материя легло, в хвърлената на пода забрадка на ситни розови точици, избеляла и извехтяла от пране, в чашката със счупена дръжка на полицата. После, когато се връщаше в тази стая, всеки път забелязваше все нови и нови неща, принадлежали на Надежда, намираше нейни следи и в други помещения на кораба. Но тогава, първия път, запомни само розовите точици на забрадката и чашата със счупена дръжка. Понеже те бяха много по-невероятни, отколкото хиляди непознати машини и прибори.
— Всичко е наред — каза Павлиш. Включи разпръсквателя на консерванта, за да запази всичко в каютата такова, каквото го завари.
— Кое? — попита Даг.
— Намерих Надежда.
— Какво?
— Не, не Надежда. Открих къде е живяла.
— Сериозно?
— Съвсем сериозно. Тук е чашката й. Освен това си е забравила забрадката.
— Знаеш ли — каза Даг, — вярвам, че не си откачил. Ала все пак не мога да го възприема.
— И аз не мога.
— Представи си само — рече Даг, — кацаме на Луната и що да видим — седнало момиче. Седи си и бродира например.
— Почти същото е — съгласи се Павлиш. — Но тук е чашката й. Със счупена дръжка.
— А къде е Надежда? — попита Сато.
— Не знам — каза Павлиш. — Отдавна не е тук.
— И какво друго? — попита Даг. — Че кажи нещо. Каква е била?
— Била е красива — каза Сато.