— То се знае — съгласи се Павлиш. — Много красива.
В този момент Павлиш зърна зад койката сандъче, пълно с разни неща. Сякаш Надежда се е стягала за път, ала нещо я е накарало да захвърли багажа и да тръгне така, с празни ръце.
Павлиш пръскаше предметите с консерванта и ги подреждаше на леглото. Пола, ушита от някаква твърда изкуствена материя с дебели найлонови конци, чувал с цепки за главата и ръцете, шал или наметка, изплетени от разноцветни проводници…
— Много време е живяла тук — каза Павлиш.
Чак на дъното на сандъка намери купчина квадратни бели листове, изписани с равен, силно наклонен надясно почерк. Павлиш си наложи да не чете написаното, докато не ги консервира и не се убеди, че листата няма да се разпаднат в ръцете му. Почна да ги чете едва когато се върна в каютата си, където можеше да свали скафандъра, да легне на надуваемия дюшек и да включи на пълна мощност осветлението.
— Чети на глас — помоли Даг, но Павлиш отказа. Беше много уморен. Обеща, че непременно ще им прочете най-интересните места. Но сега ще ги прегледа сам. На ум. И Даг не му възрази.
4.
— „Намерих тази хартия преди два месеца, но хич не можех да измисля с какво да пиша. И едва вчера се досетих, че точно до мен, в стаята, дето я пази глупчото, са събрани камъни, подобни на графит. Подострих единия. И сега ще пиша.“ (На другия ден в каютата на Надежда Павлиш видя на стената дълги колонки от драскотини и се досети, че така е пресмятала дните.)
— „Отдавна ми се ще да си водя дневник, защото искам да вярвам, че някога, даже и да не доживея до тоя слънчев ден, ще ме намерят. Че то не бива да се живее съвсем без надежда. Понякога съжалявам, че не съм вярваща. Бих могла да се уповавам на бога и да мисля, че всичко това е изпитание свише.“
С това страницата свършваше. Павлиш разбра, че листчетата са подредени, но това не значеше, че Надежда е водила дневник всеки ден. Понякога сигурно са минавали седмици, преди пак да седне да пише.
— „Днес се щурат. Стана по-тежко. Пак кашлях. Все пак въздухът тук е застоял. Сигурно човек може да свикне с всичко. Даже с плен. Ала най-трудно е да бъдеш съвсем сама. Научих се да говоря на глас. Отначало се срамувах, беше ми неудобно, сякаш някой може да ме подслуша. Но сега даже пея. Би трябвало да опиша как стана всичко с мен, защото, не дай боже, някой да се случи на моето място. Само че сега ми е зле и като тръгнах за зеленчуковата градина, из пътя така се запъхтях, че приседнах направо до стената и глупчовците ме примъкнаха обратно почти в несвяст“.
След два дни Павлиш намери онова, което Надежда наричаше зеленчукова градина. Оказа се голям хидропонен възел4. И нещо подобно на ботаническа градина.
— „Пиша сега, защото все едно не ще мога да ида никъде, пък и глупчовците няма да ме пуснат. Сигурно трябва да чакам увеличение на нашето семейство. Само не знам вече ще видя ли…“
Третото листче беше старателно изписано с много по-ситен почерк. Надежда икономисваше хартията.
— „Ако някога тук попаднат хора, нека знаят за мене следното. Име, бащино и фамилно — Надежда Матвеевна Сидорова. Година на раждане 1923. Месторождение — село Городишче, Ярославска област. Завърших гимназия на село и се канех да следвам, но баща ми Матвей Степанович почина, а на майка й беше трудно и да работи в колхоза, и да се справя със стопанството ни. Затова се хванах на работа в колхоза, макар че не изоставях надеждата да получа по-високо образование. Когато сестрите ми Вера и Валентина поотраснаха, аз все пак осъществих своята мечта и постъпих в медицинското училище в Ярославл. Завърших през 1942 година, след което бях призвана в действуващата армия и изкарах войната в болниците като медицинска сестра. Когато войната свърши, се върнах пак в Городишче и постъпих на работа в местната болница по същата специалност. Омъжих се през 1948 година, преместихме се да живеем в Калязин, а на другата година ми се роди дъщеря Оленка, обаче мъжът ми Николай Иванов, шофьор, почина през 1953 година при катастрофа. Така останахме сами с Оленка.“
Павлиш седеше на пода, в ъгъла на стаичката, покрита с бял купол. Автобиографията на Надежда четеше на глас. Лесно разбираше почерка й — беше писала старателно, с кръгли, силно наклонени надясно букви, само тук-таме графитът се бе оронвал и тогава Павлиш навеждаше листчето, за да различи буквите по вдлъбнатините, останали на хартията. Остави го и внимателно взе следващото, разчитайки, че ще намери продължението.
— Значи в петдесет и трета тя вече е била трийсетгодишна — каза Сато.
4
Хидропонен възел — комплекс от съоръжения за отглеждане на растения чрез принудително подаване на хранителни разтвори. — Б.пр.