Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха
Себастиан Бергман #5
Уважаеми господин Шелман,
От много години чета Вашите публикации. Отначало на хартиен носител, а от няколко години и в интернет. Невинаги споделям становищата Ви и се е случвало да не одобря както избора на тема, така и ъгъла, от който е поднесен репортажът; независимо от това обикновено откривам известно развлечение във Вашия продукт.
Сега обаче се чувствам длъжен да поставя този въпрос пред Вас в качеството Ви на главен редактор.
Защо в публикациите Ви се поощрява чистата идиотия?
Кой реши, че глупостта трябва да бъде приветствана и превърната не просто в норма, а в нещо желано и търсено?
Защо давате трибуна на личности, които не само не знаят през коя година е избухнала Втората световна война, но и не притежават елементарни познания по математика и са неспособни да формулират и едно смислено изречение? Личности, чийто единствен талант е да цупят устни за тъй наречените „селфита“ и чиято единствена заслуга е, че са се изложили публично, като са правили секс в някое от безбройните риалити предавания, които заливат телевизионните канали вечер след вечер.
В работата си срещам много младежи. Възпитани, интелигентни, съвестни и амбициозни. Млади хора, които участват в дебати, трупат знания, мислят критично и се образоват, за да изберат един ден интересна и стимулираща професия и да дадат своята дан за обществото. Младежи, които искат. Които могат.
На тях трябва да отделяте внимание. Тях трябва да давате за пример. Не безсърдечните, егоистични, вманиачени по външния си вид създания, които с металните халки по езика си и покритото си с вулгарни татуировки тяло пародират с ниската си интелигентност и несъществуваща обща култура.
Затова повтарям въпроса си и чакам отговор във вестника: Кой реши, че глупостта трябва да бъде приветствана и превърната не просто в норма, а в нещо желано и търсено?
С уважение,
Катон Стари
— Имаш трийсет секунди.
Мире едва чу металическото щракане, когато стрелката на хронометъра отново се раздвижи. Колко още щеше да продължи това? Какво беше казал онзи?
Щял да зададе шейсет въпроса.
Този кой беше поред? Мире нямаше представа. Имаше чувство, че е тук от цяла вечност. Още се мъчеше да разбере какво става.
— Искаш ли да повторя въпроса?
Мъжът седеше близо.
От другата страна на масата.
Гласът му — дълбок и спокоен.
За първи път чу този глас преди около две седмици по телефона. Мъжът му се обади и се представи като Свен Катон, журналист на свободна практика. Искал да вземе интервю. Или по-скоро да му направи портрет. Вярно, Мире не спечелил, но бил един от участниците, на които пресата и социалните мрежи обръщали най-много внимание. След видяното хората си създали определена представа за него. Свен искал да придаде дълбочина на образа му. Да покаже други негови страни, скритата му същност. Дали имал възможност да се срещне с него?
Срещнаха се. В „Кюрхотелет“. Свен го покани на обяд. Решиха да пият по бира, макар че беше вторник и часът едва минаваше единайсет и половина. Но беше лято. Ваканция. Журналистът постави малък магнетофон на масата и започна да задава въпроси. Мире отговаряше.
Сега мъжът срещу него очевидно беше изтълкувал мълчанието му като „да“.
— Към коя част на речта принадлежат думи, описващи връзките между лица, предмети и места, например на, до, пред, във?
— Не знам — изпъшка Мире и сам чу колко изтощен звучи.
— Остават ти десет секунди за размисъл.
— Не знам! Не мога да отговоря на тъпите ти въпроси!
За няколко секунди се възцари тишина, после се чу щракане от спирането на хронометъра и още едно от връщането му в нулево положение.
— Следващ въпрос. Как се нарича корабът, с който Христофор Колумб открива Америка през 1492 година? Трийсет секунди.
Щрак.
Хронометърът отново започна да отброява.
Интервюто беше минало добре. Свен беше някъде на възрастта на бащата му, дори малко повече, и не разбираше кой знае колко, но проявяваше искрен интерес, поне така му се стори. Приятен събеседник. Когато Мире се върна от тоалетната, Свен им беше поръчал по още една бира.