— Никога не съм искал да ти я отнема — започна предпазливо. — Просто исках да изградя връзка със собствената си дъщеря. Нищо друго.
Тя го гледаше онемяла, клатеше глава почти безнадеждно.
— Успех. Валдемар си въобразява, че може да си я върне, ако се дистанцира от мен. Готов е на всичко за нея.
Себастиан усети как внезапно вътрешностите му замръзнаха.
— Така ли ти каза? — заекна.
— Напусна ме, за да си я върне. Схващаш ли? И ти ще я изгубиш, както и аз.
Една сълза се спусна по бузата й и тя я избърса раздразнено с ръкава на якето. Себастиан мълчеше и я гледаше. Жената срещу него вече не беше съперник. Вече беше загубила всичко. Важното сега беше да не поеме и той по същия път.
Покани я в жилището си. Не можеха да стоят на улицата. Захладняваше, освен това искаше да чуе подробности. Какъв е планът на Валдемар? Какви са отношенията между него и Ваня?
Влязоха и Ана си свали якето, като се оглеждаше наоколо.
— Не знаех, че живееш така нашироко.
— За двама души с общо дете не знаем кой знае какво един за друг — опита се да се усмихне той.
Ана също сви устни. Сигурно по-скоро от умора, но все пак… Той я покани в кухнята и й предложи чаша чай. Тя прие и седна край масата.
— Валдемар знае ли за мен? — попита той любопитно и сложи тенджерка на котлона.
— Не съм му казвала. Но е само въпрос на време да научи.
Права беше. Ваня щеше да му каже. Никога не би продължила лъжите. Тя беше безкрайно честна. Качество, което не беше наследила от биологичните си родители.
— И сега той при нея ли е? — продължи Себастиан, твърдо решен да изкопчи възможно най-много информация за възникналата ситуация.
За да бие Валдемар, трябваше да е осведомен, това беше ключът към успеха.
— Не знам. Каза, че ще отиде при нея. — Тя сведе очи към масата. — Бесен ми е.
Тя се протегна към ролката кухненска хартия на масата, откъсна едно парче и с бързо движение си изтри очите и се изсекна. Себастиан я съжаляваше.
— Изглежда, всички са ни бесни — рече.
— Наистина.
— Но може би имат основание. Може би сме си го заслужили — продължи той замислено.
Ана поклати глава:
— Не мисля, че съм го заслужила.
Той реши да пропусне това изказване покрай ушите си. Тя никога нямаше да поеме каквато и да е отговорност за станалото, осъзна той. Беше се заровила толкова надълбоко в лъжи и оправдания, че вече нямаше измъкване. Щеше да е твърде болезнено. Да признае всичките си грешки би я смазало. Затова и двамата замълчаха. Себастиан усети, че тя няма да може да му помогне с допълнителна информация за Валдемар. Вече не знаеше нищо. Нямаше нищо. Затова беше свалила гарда и сега седеше в кухнята му. Той стоеше прав, облегнат на плота, и я гледаше. С изненада си помисли, че намира присъствието й за съвсем естествено.
— Никога няма да забравя как се появи след всички тези години — продума тя, внезапно безсилна.
Себастиан предположи, че се е върнала мислено назад във времето, опитала се е да намери момента, в който всичко е започнало да се обърква, когато е загубила контрол.
— Просто се появи на прага.
— Само исках да знам дали е вярно. Дали е моя. Толкова ли е чудно?
Ана вдигна очи към него, вече не си правеше труда да бърше сълзите.
— Просто се борех да не се разпадне всичко — промълви тя. — Но не се получи.
Себастиан наля една чаша гореща вода, пусна торбичка чай и й я подаде. На себе си не направи, но седна до нея.
Седяха заедно.
В неговата кухня.
Двамата души, които Ваня отритна.
Инстинктът се пробуди внезапно. Детински и глупав. Идиотски. Но толкова забранен, че го привличаше.
Искаше да спи с Ана.
Щеше да покаже на Валдемар. Щом той отнемаше нещо, което принадлежеше на Себастиан, Себастиан щеше да отнеме нещо негово. Не нещо, което той искаше да задържи, но по-добре от нищо. Наведе се към нея.
— Ана — започна и почака тя да го погледне в очите. — Знам, че сега ти е тежко, но се радвам, че дойде при мен, че си поговорихме.
Тя кимна:
— Аз също.
— Ако не работим един срещу друг, бихме могли да разрешим ситуацията — прошепна той пламенно.