Но тя не знаеше със сигурност.
Затова щеше да му даде шанс.
Време беше да престане да избира да вярва и да започне да вярва наистина.
Тя излезе на „Стюрмансгатан“ на два завоя от жилището на Себастиан. Първата сграда вляво. Не се надяваше да намери място за паркиране и се изненада приятно, като видя две свободни места точно отпред. Погледна часовника. Малко след седем. Той рядко се появяваше на работа преди осем, тъй че би трябвало да си е вкъщи. Стига пак да не е забил някоя непозната, разбира се.
Тъкмо щеше да слезе от колата, когато входната врата на номер 18 се отвори. За миг Ваня си помисли, че е извадила късмет, че е дошла в точния момент. Само че не Себастиан излезе от сградата.
А Ана.
Майка й.
Жената, с която той обеща да не общува никога повече.
Торкел се чувстваше щастлив, докато влизаше в офиса. Снощи излезе на вечеря с Лисе-Лоте, а после си направиха дълга романтична разходка. Тя наистина беше прекрасна. Любвеобилна, женствена, интелигентна, пък и онова вечно шеговито пламъче в очите й… Беше едновременно чувствено и прямо, но преди всичко му създаваше усещане, че е обичан. Когато го гледаше, нямаше нужда от думи. Не помнеше този поглед от младостта им. Тогава беше хубавка. Сега беше красива.
В службата също имаше раздвижване. Били откри ново име, Робин Хедмарк, докторант, който трябвало да замине за МТИ, но възникнали непредвидени обстоятелства. След малко екипът трябваше да се събере в стаята, за да чуе какво е свършил Били. Единствената капка катран в кацата с меда тази сутрин беше, че по всяка вероятност щеше да му се наложи да се види с Русмари. Успя да отложи сутрешната им среща заради новата следа, но не се надяваше да се отърве толкова лесно от нея. Дори в сутрешния блок на ТВ4 обсъждаха агресивното изпълнение на Себастиан и каква проява на отчаяние и липса на професионализъм било това от страна на полицията.
Той влезе в кабинета си и остави куфарчето. Искаше да си провери пощата преди оперативката и тъкмо включваше компютъра, когато Ваня нахлу при него. Той вдигна очи и й се усмихна щастливо:
— Привет, Ваня. Как сме днес?
Тя го изгледа ледено и после поклати глава. Торкел разбра, че нещо се е случило, и направи две крачки към нея.
— Какво е станало? — попита с по-сериозен тон, когато дойде до нея.
— Повече не искам да работя със Себастиан — отвърна тя и гласът й трепереше от едва сдържан гняв.
Торкел се вторачи в нея.
— Какво е направил пък сега? — стъписа се той.
— Няма значение, не го искам тук.
Очите й горяха. Торкел никога не я беше виждал толкова побесняла. Лицето и шията й бяха зачервени от гнева, който кипеше в нея.
— Обеща ми, че трябва само да кажа, и той изхвърча. Е, казвам ти — изсъска тя.
Вече нямаше съмнение, че говори сериозно. Торкел се опита да я успокои:
— Добре. А може ли да знам защо? Все трябва да има някаква причина.
Ваня го изгледа раздразнено. Очевидно нямаше намерение да му казва.
— Ще го направиш ли, или ще трябва да те заплаша, че ще напусна? Мога, ако това искаш.
Торкел веднага реши да отстъпи:
— Добре, добре. Разбирам.
Така или иначе вероятно щеше да научи след време и ако трябваше да избира между двамата, нямаше съмнение кого ще предпочете. Но сега беше възможно най-неподходящият момент. Тъкмо бяха направили интервюто и макар Себастиан да беше стигнал твърде далеч, вероятно сега щеше да им бъде нужен. Поне още малко. Торкел я погледна, но бързо реши дори да не се опитва да спори с нея. Изражението й казваше всичко. Щеше да им се наложи да се справят без Себастиан.
— Добре, веднага ще му се обадя — въздъхна той след малко.
— Хубаво — тросна се тя и излезе също толкова стремително.
Торкел остана загледан подире й, след което се върна на бюрото си, вдигна слушалката на стационарния телефон и набра номера на Себастиан. Какво ли беше направил този път? Явно нещо сериозно.
— Здравей, Торкел. Да не би Русмари пак да иска нещо? — поздрави го Себастиан.
Звучеше дразнещо и доста самодоволно. Или беше изключителен актьор, или нямаше представа за какво се обажда Торкел.
— Не.
— А, а какво тогава?
— От този момент те освобождавам от служебните ти задължения — заяви Торкел възможно най-авторитетно.
Чу как Себастиан рязко си пое дъх.
— Какво? Защо? Не се прави така.