Торкел предпочиташе да се свършва бързо и да не се оставя да го въвлече в спор.
— Няма да го обсъждам. Картата ти за достъп вече няма да работи. Ако имаш някакви служебни разходи, изпрати квитанциите.
— Ама чакай, не разбирам. Заради Русмари ли? Мога да й се подмажа, ако трябва, ще оправя работата — заумолява го Себастиан.
— Русмари няма нищо общо. Решението е мое.
— В такъв случай остава Ваня. Заради нея ли?
Торкел си пое дълбоко дъх, преди да продължи:
— Не си на щат. Нямаш договор. Не съм длъжен да ти давам обяснения.
— Ние сме стари приятели.
— Само когато ти отърва.
Себастиан млъкна. Торкел почти чуваше трескавите му мисли.
— Чакай, работим заедно от… — чу го Торкел, преди да го прекъсне:
— Благодаря за помощта, Себастиан. Ще затварям.
Така и направи.
Въздъхна тежко.
А денят беше започнал толкова добре.
Усещането за напрегнато очакване в стаята можеше почти да се вкуси. Били стоеше пред бялата дъска с вид, че ще се пръсне, ако не разкаже веднага какво е научил. Ваня беше изцяло съсредоточена в принтираните материали пред себе си и вече си водеше бележки. Само Урсула изглеждаше леко потисната — беше се отпуснала на стола и непрекъснато надигаше бутилката минерална вода.
— Така, да действаме — нареди Торкел, докато сядаше.
— Няма ли да изчакаме Себастиан? — учуди се Урсула.
— Той няма да идва — отвърна Торкел кратко с тон, който — надяваше се — нямаше да позволи по-нататъшни въпроси.
— Защо? — не се предаде тя.
— Той вече не участва в разследването — отсече Торкел и погледна Ваня, която кимна признателно.
Урсула проследи безмълвния им диалог и реши да не задава повече въпроси. Очевидно беше, че отсъствието на Себастиан се дължи на събития от лично, а не от професионално естествено и тя нямаше желание да се меси.
Торкел отново кимна на Били, който посочи новата снимка на таблото. Млад мъж, леко закръглен, перчем на една страна, очила и кожа, белязана от акне, вероятно в тийнейджърска възраст.
— Робин Хедмарк, 22-годишен. Учил химия в КТУ. Получил стипендия за две години в МТИ, но се отказал три седмици преди началото на семестъра. Майка му починала и не можел да остави малките си братя и сестри.
Били направи кратка пауза, сякаш за да даде възможност за реакция на трагичните събития. Такава нямаше.
— Ако приемем, че извършителят е говорил за Робин, имаме, също като при медицинските технологии, двама доценти и един професор — продължи той, докато се навеждаше към масата да извади друга снимка. — Този тук без съмнение е най-интересният от тримата.
Той окачи снимката на стената. Мъж на около петдесет години. Най-обикновен вид, оредяваща коса, очила със стоманени рамки и голяма, но добре поддържана брада. Никакви отличителни черти. Торкел имаше чувството, че може да срещне този човек, може би дори да говори с него и после изобщо да не го помни, камо ли пък да може да опише външността му. Някои хора просто не оставяха отпечатък в паметта, а той иначе помнеше лица.
— Давид Лагергрен, единият доцент — съобщи Били и отстъпи крачка назад от стената.
— Името ми звучи познато — обади се Торкел.
— Шуреят на Кристиан Саурунас — потвърди Били. — Или бившият му шурей. Бил женен за сестра му Лаура. Той е собственият на вилата в Хериедален.
Кратко мълчание, докато смелят новата информация.
— Значи Саурунас спокойно може да е отишъл при него, след като го пуснахме — заразмишлява Торкел на глас.
— За да му върне ключовете — допълни Ваня.
— Това обяснява и защо не му се е обадил предварително — познавали са се добре, може би го е очаквал.
— Има ли нещо друго, което да го прави интересен за нас? — попита Урсула и отвори втора бутилка минерална вода.
— О, да. — Били пак се наведе над масата и извади поредния принтиран лист. — Преди известно време кандидатствал за професорското място и бил съвсем сигурен, че ще го получи.
— Но не го получил?
— Не, избрали друг. Лагергрен обжалвал на всички инстанции, но загубил борбата.
— Лично поражение или загуба, която да го е тласнала отвъд границата — кимна Урсула. — Точно както каза Себастиан — добави.
Най-вече защото можеше.
При всички случаи щеше да ядоса някого.